— Полумесецът го няма! — извика Кикаха.
— Намерили са го преди време или преди малко, когато статуята е била съборена — замислено каза Улф. — Мисля, че се досещам кой може да го е намерил. Виждал ли си скоро Абиру?
Никой не го беше виждал от момента, когато бяха атакували двореца. Харпията, която уж имаше за задача до го държи под око, го бе изгубила от погледа си.
Улф изтича до лабораториите заедно с Кикаха и Подарж, която с полуразтворени криле не ги изоставяше. Улф спря на входа, дишайки тежко.
— Ванакс може вече да е влязъл в контролната зала — обясни той. — Но ако е все още там и работи над полумесеца, най-добре е да влезем тихо и да го изненадаме.
— Ванакс? — изрече с въпросителен тон Подарж.
Улф се изруга наум. Двамата с Кикаха не искаха да разкриват самоличността на Абиру поне още малко. Подарж така страстно ненавиждаше Повелителите, че сигурно би убила всеки от тях на място. А Улф искаше да запази живота му, защото Ванакс — ако не се опитваше да ги измами — би могъл да бъде полезен при завземането на двореца. Улф бе обещал на Ванакс, че ще му бъде разрешено да се прехвърли в друг свят и да опита късмета си там, ако им помогне срещу Аруор. В замяна Ванакс бе обяснил как бе успял да се върне в тази вселена. След като Кикаха (роден на Земята под името Финеган) се бе озовал случайно тук, отнасяйки полумесеца със себе си, Ванакс бе продължил да търси друг полумесец. Усилията му се бяха увенчали с успех не къде да е, а в една забутана заложна къща в Пеория, щата Илинойс. Как се бе озовал там и кой точно от Повелителите го бе загубил на Земята, сигурно никога нямаше да се разбере. Без съмнение, на Земята имаше и други полумесеци, забутани кой знае къде. Обаче полумесецът, който намерил, го извел през проход, откриващ се на нивото на Америндия. Ванакс се бе изкатерил по Таяфаяуд до Хамшем, където бе имал невероятния късмет да плени гуорлите, Хризеис и рога. След това се бе отправил към двореца, надявайки се някак да проникне в него.
— Старата поговорка, че никога не бива да вярваш на Повелител — промърмори на себе си Улф.
— Какво каза? — попита Подарж. — И кой е Ванакс?
Улф изпита облекчение, че името не говори нищо. Обясни, че Абиру имал навика понякога да се представя под това име. Тъй като нямаше желание да отговаря на повече въпроси, а и времето течеше, той влезе в лабораторията. Помещението бе достатъчно високо и широко да побере една дузина големи пътнически самолети. Различните шкафове, пултове и разнообразната техника го правеха да изглежда доста претрупано. На около стотина метра от тях Ванакс стоеше наведен над огромен пулт, натискайки различни бутони и превключватели.
Тримата тихо се приближиха към него. Вече бяха достатъчно близко, за да видят двата полумесеца на пода до конзолата. На широкия екран над главата му се виждаше призрачният образ на трети полумесец.
Неочаквано Ванакс доволно възкликна, а до първия полумесец на екрана се появи и втори. Той завъртя няколко потенциометъра, в резултат на което двата образа се придвижиха един към друг и се сляха в един.
Улф знаеше, че апаратът действа на принципа на честотния резонанс и вече е локализирал полумесеца в пода на контролната зала. Със следващия си ход Ванакс щеше да се опита да промени настройката на двата полумесеца, свързани към апарата, така че честотата им да съвпадне с тази на полумесеца в контролната зала. Оставаше неясно откъде са попаднали в ръцете на Ванакс два полумесеца, но тогава Улф се сети, че вторият е онзи, с който се бе прехвърлил от Земята в Америндия. По някакъв начин в интервала между неговия плен и бягството му той бе успял да вземе този полумесец. Сигурно го бе крил в руините, преди да го залови маймуната пазач.
Ванакс вдигна поглед, видя ги, хвърли поглед към екрана и дръпна двата полумесеца, свързани с проводници към конзолата. Тримата се затичаха към него, но той постави първо единия полумесец на пода, а след това нагласи и другия. Засмя се, направи неприличен жест и стъпи в кръга с кинжал в ръка.
Улф отчаяно извика, защото бяха твърде далече, за да го спрат. В следващия миг се спря и закри с ръка очите си, макар и малко късно, за да се опази от ослепителната светлина, която блесна. Чу виковете и на заслепените Кикаха и Подарж. Миг след това проехтя писъкът на Ванакс и се разнесе миризмата на изгоряла плът.
Без да виждат нищо, те продължиха да вървят напред, докато краката им не докоснаха овъгления труп.
— Какво, по дяволите, стана? — попита Кикаха. — Боже, надявам се, че не сме ослепени завинаги!