От друга страна, той — Улф, също не бе виновен. Отдавна не беше онзи Джадауин, сътворил сегашния свят, превърнал го в ад за много от съществата, които го населяваха, и отвлякъл толкова хора от Земята. Амнезията му беше почти пълна — тя бе изтрила цялата личност на Джадауин от съзнанието му и бе оставила на нейно място една чиста страница. И от тази празнота се бе появил нов човек — Улф, човек, неспособен да постъпва като Джадауин или като някой от другите Повелители.
И той си беше останал Улф с разликата, че помнеше какъв бе бил. От спомена му се повдигаше, той изпитваше силно раздразнение и беше готов да се опита да поправи нещата по най-добрия начин. Правилно ли бе да започва новия си живот, разрешавайки Аруор да умре по най-ужасен начин като наказание за престъпления, които не бе извършил?
— Джадауин! — отекна отново гласът на Аруор. — Може би си мислиш, че си спечелил. Но аз отново те надиграх! Аз имам още една монета, която да сложа на масата и нейната стойност е много по-висока от онова, което твоят рог би могъл да ми стори!
— За какво става дума? — попита Улф. Имаше мрачното предчувствие, че Аруор не блъфира.
— Монтирах една от бомбите, които донесох със себе си, когато ми отнеха Шифенир. Намира се под двореца и мога да я взривя, когато пожелая, изпращайки в пространството целия връх на монолита. Истина е, че и аз ще умра, но ще взема със себе си и стария си враг! А жена ти и приятелите ти също ще умрат! Помисли за тях!
Улф мислеше за тях. Душата му се гърчеше в агония.
— Какви са условията ти? Знам, че не искаш да умреш. Макар да си толкова презряно същество, че заслужаваш да умреш, ти си готов да останеш вкопчен в безполезния си живот, ако може още десет хиляди години!
— Стига оскърбления! Какъв е изборът ти? Държа пръста си върху бутона — Аруор се позасмя и продължи: — Дори да блъфирам, а това не е така, ти просто не можеш да рискуваш.
Улф се обърна към останалите, които, макар да слушаха без да разбират, усещаха, че се е случило нещо драматично. Обясни им колкото можеше, като пропусна всякакъв намек за връзката между себе си и Повелителите.
Подарж, на чието лице бе застинала класическата маска на пълно объркване и лудост, каза:
— Попитай го какви са условията му. — После допълни: — Когато всичко това свърши, ще трябва да ми обясниш много неща, о, Улф!
Аруор отговори:
— Ти трябва да ми предадеш сребърния рог — това скъпоценно и уникално творение на великия майстор Илмаруолкин. Ще го използвам, за да отворя с него прохода в басейна и ще изляза в Атлантида. Това е всичко, което искам, разбира се, с добавката, че ще обещаеш никой да не ме преследва, докато проходът не се затвори.
Улф помисли няколко секунди. После каза:
— Добре. Сега можеш да излезеш. Кълна се в честта си, че ще ти дам рога и няма да пратя никой след теб, докато проходът не се затвори.
— Излизам — засмя се Аруор.
Улф изчака вратата в края на салона да започне да се отваря. Знаейки, че в този миг Аруор не може да чуе думите му, той се обърна към Подарж:
— Аруор мисли, че може да ни наложи условията си, затова ще бъде непредпазлив. Той ще излезе през прохода в едно място на четиридесет мили оттук, в непосредствена близост до Иквеква — предградие на столицата Атлантида. Това би означавало, че е в ръцете ти, ако нямаше друга резонансна точка на само десет мили от онова място. Тази точка ще се отвори, ако надуе рога и през нея той ще проникне в друга вселена. Ще ти покажа къде се намира другото място, след като Аруор мине през прохода в басейна.
Аруор се приближаваше с уверени крачки. Беше висок, широкоплещест, хубав мъж, с леко къдрава руса коса и сини очи. Той пое рога от ръцете на Улф, поклони се иронично и тръгна през салона. Подарж го гледаше с такава дива омраза, че Улф се изплаши да не скочи веднага върху него.
Аруор мина покрай смълчаните, враждебно гледащи воини, сякаш не бяха нищо повече от мраморни статуи. Улф не го изчака да стигне до басейна, а веднага влезе в контролната зала. Бързият оглед му показа, че Аруор бе монтирал устройство, което щеше да взриви бомбата. Беше си оставил достатъчно време, за да се махне оттук. Въпреки това Улф се изпоти, преди успешно да демонтира устройството. Междувременно Кикаха се бе върнал от басейна, след като се бе уверил, че Аруор изчезва в прохода.
— Замина — обясни той, — но не беше толкова лесно колкото си го бе представял. Цялото място бе наводнено, и то от потопа, който сам ни беше устроил. Наложи се да скочи във водата и да доплува до прохода. И все още плуваше, когато той започна да се затваря.