Няколко секунди стоях до електрическия ключ на площадката пред стълбите. Да запаля или да не запаля? Най-сетне кряснах: „Лайка, млъкни!“ — и натиснах копчето; ярка светлина заля хола долу.
Лайка бясно дращеше по вратата, като продължаваше да скимти и да лае.
— Ако ти е нужно да се поразходиш — сърдито й казах аз, — никак не е необходимо да вдигаш такава врява!
Слязох, дръпнах резето и кучето като ракета изскочи навън.
Беше тихо, вятър нямаше, лунният сърп се бореше със санфранциската мъгла. Стоях в мъглата, гледах светлините на града отвъд залива и чаках да се върне Лайка, да я наругая за държанието й. Все още чаках, когато за втори път през двадесетото столетие се пробудиха от сън тукашните подземни сили.
Колкото и да е странно, не се изплаших, поне в първия миг. Помня, че преди да осъзная напълно бедата, две мисли се мярнаха в главата ми: „И тия геофизици — казах си — можеха поне някак да ни предупредят.“ И се учудих: „Никога не съм мислил, че при земетресение има такъв шум!“
Почти в същия миг усетих много силен трус. Какво се случи после, предпочитам да не си спомням. Спасителите успяха да ме отведат чак на другия ден. Отказвах да се разделя с Лайка. Гледах разрушената къща, в която лежаха телата на моите приятели, и съзнавах, че дължа живота си на Лайка. Но нима можех да искам от пилотите на самолета да разберат това? Не ги упреквам и че ме взеха за луд: толкова нещастници скитаха сред развалините и пожарищата…
Оттогава с Лайка сме се разделяли най-много за няколко часа. Казваха ми — и аз напълно вярвам, — че все по-малко се интересувам от обществото на хората, въпреки че не бях станал отшелник или мизантроп. Звездите и Лайка запълваха целия ми ден. Често скитахме с нея из планините, това беше най-щастливото време в живота ми. И само един облак помрачаваше хоризонта: аз знаех, за разлика от Лайка, че щастието ни скоро ще свърши.
Прехвърлянето се подготвяше вече от десет години. Още в шестдесетте години беше признато, че Земята е неподходящо място за астрономически обсерватории. Дори на Луната малогабаритните навигационни уреди надминаха възможностите на всички телескопи, с които се наблюдаваше Космосът през мрака и мъглата на земната атмосфера. Залезе славата на Маунт Уилсън, Паломар, Гринуич и на другите знаменити обсерватории. Те още се използуваха за обучаване, но изследването на неизвестното трябваше да бъде пренесено в Космоса.
И аз бях длъжен да замина. Бяха ми предложили длъжността заместник-директор на обсерваторията обратната страна на Луната. За няколко месеца щях да разреша проблемите, над които си блъсках главата вече много години. Извън пределите на атмосферата щях да узная какво значи изведнъж да прогледнеш, след като си бил сляп.
Разбира се, и дума не можеше да става да взема със себе си Лайка. На Луната допускаха само опитни животни; навярно щяха да минат още десетки години, преди да разрешат да взимаме със себе си любимците си, пък и за откарването и изхранването им там щеше да е нужно цяло състояние. Аз пресметнах, че моята — съвсем не малка! — заплата никак няма да ми стига: Лайка бе свикнала да изяжда по два фунта месо на ден.
Трябваше да избирам: или да остана на Земята и да се откажа от кариерата на учен, или да замина на Луната и да се откажа от Лайка.
В края на краищата тя беше само едно куче. След десетина години Лайка ще умре, дотогава аз мога да достигна върха на кариерата си. Нито един здравомислещ човек не би се колебал; все пак аз се колебаех и ако досега не сте разбрали защо, едва ли бих могъл да ви обясня.
Присъдата беше произнесена задочно. До последната седмица не бях решил още какво да правя с Лайка. И когато доктор Андерсън предложи услугите си да се грижи за нея, аз равнодушно се съгласих като дори забравих да му благодаря. Старият физик и жена му бяха обикнали още от първия ден Лайка; боя се, че са ме помислили за безчувствен и безсърдечен човек. А всъщност беше точно обратното.
За последен път се разходихме с нея по хълмовете, после я предадох на Андерсънови и повече не я видях.
Отлитането се забави почти цяло денонощие, чакахме да утихнат силите магнитни смущения и все пак активността на радиационните пояси бе толкова голяма, че излетяхме през „кладенеца“ над Северния полюс. Безтегловността е винаги неприятна, а освен това бяхме замаяни от антирадиационните лекарства. Когато отново започнах да проявявам интерес към обкръжаващата ме действителност, корабът бе вече над обратната страна на Луната; не видях как Земята изчезна зад хоризонта. И не съжалявах кой знае колко за това, тогава не ми се искаше да си спомням за миналото, предпочитах да мисля само за бъдещето. Чувството за вина не ме напускаше: бях изоставил съществото, което ме обичаше и ми вярваше. С какво съм по-добър от тези, които бяха захвърлили малкото кученце на прашното Паломарско шосе?