— Надявам се, след няколко дни. — Сви рамене. — Зависи.
— Не бъде неразумен.
Дюра леко се усмихна.
— Именно с това печеля.
— Аз никога не действам така.
Пръстите му се отпуснаха. Боней го чакаше до вратата.
— Благодаря ти за детето.
Усмивката му се разшири.
— Толкова ли си уверена?
— Да — отвърна тя простичко и отпусна ръката си. — Ела си у дома при нас.
5.
Докато те нямаше, пристигна куриер от Париж — съобщи Боней още щом Дюра затвори вратата на спалнята зад гърба си.
— Сигурно с новите разпоредби от Министерството на войната — изсумтя генералът насмешливо. — Струва ли си да се чете?
Боней се усмихна.
— Естествено, не. С изключение на бележката от съпругата ти.
Дюра се извърна, за да го погледне.
— Още съвети от чичо й Талейран?
— Да, както и поръчката й за няколко самурени кожи, конфискувани от разгромените руски войски.
— И никаква загриженост за моето здраве, предполагам — промърмори Дюра, пъхайки ръка в ръкавицата си.
— Не забелязах.
— Ако случайно умра, те моля да се погрижиш самурените кожи да пристигнат заедно с трупа ми — подметна той небрежно, приглаждайки ръкавицата.
— В ковчега ли да ги сложа?
Дюра се засмя и белите му зъби блеснаха.
— Би било добре. Кажи, Анри, как успя да си намериш толкова подходяща жена? Моята се интересува единствено от името и положението ми.
Със същото внимание заслага и втората ръкавица.
— Амали и аз израснахме заедно, сър. Тя бе под попечителството на леля ми.
— Аха. — Двамата мъже бързо заслизаха по покритото с килим стълбище. — А аз срещнах моята съпруга на един прием в Люксембургския дворец. По-консервативните парижани ги наричат оргии, понеже жените се явяваха съвсем леко облечени в гръцки туники, залозите бяха високи, а новите танци — шокиращи. Истински разгул!
— Тя бе изключително красива — вметна Боней снизходително.
— Така е. — Никой не отричаше красотата на русокосата Клодин. — Но по онова време аз се интересувах повече от политиката.
По препоръка на Барас и Талейран Дюра бе предложен за Директората през пролетта на 1797.
— Тук сме извън политиката — напомни Боней и отвори вратата, за да мине генералът.
— И слава Богу. — Няколко високопоставени политици, сред които и Наполеон, така и никога не му простиха, че е привлякъл вниманието на всички през въпросната пролет. — Както сме далеч и от инструкциите на Министерството на войната. — Дюра с наслада вдиша студения въздух. — Подписа ли се за получаването на разпоредбите?
— Сложих и твоето, и моето име.
— Отлично. Ако днес победим, Министерството на войната може да обере лаврите заедно с благословията ми, стига чиновниците да си стоят в Париж и да не ми се пречкат.
Светлините на временния щаб се мяркаха в края на улицата.
— Офанзивата започва след десет минути, нали?
— Пет, сър. Отпуснах ти пет при графинята. Дюра се засмя.
— Ти си истински романтик, Боней.
Малко по-късно, когато Тамир влезе в спалнята, Тео навличаше обшитите с кожа панталони, а зимният й ловен костюм бе на леглото.
— Ще го последвам. И недей да спориш с мен, защото нося неговото дете.
Върху пълното лице на Тамир не се изписа никаква изненада.
— Предлагам ти да измислиш план за бягство от Корсаков, когато бременността ти започне да личи.
— Забравяш, че изтърпях гнусните ласки на съпруга си в Залцбург — отвърна спокойно Тео и се пресегна за ботушите си от еленова кожа. — Би ли убил собственото си дете?
— Детето няма да е със светли коси.
— И аз не съм светлокоса. А на Корсаков му е нужен наследник, нали? — Тео нахлузи ботушите.
— Възнамеряваш ли да останеш при него?
— Нито минута повече от необходимото. Заблудата за детето ще ме пази.
— Как си сигурна, че си бременна?
Тео метна коженото си елече.
— Напълно съм сигурна.
— А Дюра иска ли детето? Графинята се усмихна.
— Успях да го убедя, че го иска.
— Разбирам. Значи оставаме тук?
— Ако убие Корсаков днес, можем да го сторим със сигурност.
— Значи Злия е от другата страна на реката?
— Дюра смята така. Е, идваш ли с мен?
Тео не обичаше да слуша за съпруга си, нито да чува името му или да й се напомня, че той все още разполага с живота и съдбата й.
Тамир стисна устни.
— Оставяла ли съм те някога?
— Прости ми, бабушка. Разбира се, че не си.
— Дядо ти ми завеща да те пазя.
— Още утре може да сме свободни, мила Там — изрече Тео с надежда, — и тогава няма да има нужда да ме пазиш.
— Стига така да желаят духовете.
— И няма повече да живеем в страх.