— Ще запаля малко мъх довечера и ще призова предците.
— Помоли ги да ми позволят да съхраня щастието си, Там.
— Не бъди прекалено доверчива, дете. Дюра може и да не се интересува от любов.
— Грешиш. Той е великолепен, добър и сърдечен и май ме поиска за жена. — Графинята се усмихна на спомена. — Няма да ти позволя да говориш лоши неща за него. Ако го познаваше, щеше да ме разбереш!
— Хм! — изсумтя Тамир. — Сякаш ти го познаваш, след като си била няколко часа с него.
— Толкова съм щастлива, Там. Не ми отнемай това чувство.
— Просто се опасявам да не те нарани, дете. Това е всичко изрече прислужницата нежно. — Жените не се задържат за дълго в живота му.
Безразлична към всичко, освен към безкрайното си блаженство, Тео се усмихна.
— Щастлива съм. Ще имам детето, което винаги съм искала. Неговото дете. Не се тревожи и ако ще идваш с мен — побързай, че ще пропуснем прекосяването на реката!
Сърпът на луната и няколко звезди проблясваха по осеяното с тъмни облаци небе. Всеки момент отново щеше да завали сняг. Тео и Тамир пристигнаха при реката. Пехотинците вече пресичаха по моста и стъпвайки на източния бряг, се разгръщаха в редица, готови за навлизане в австрийска територия. Следваше ги конницата, после — артилерията. По десетина коня теглеха оръдията, чиито колела бяха обвити с парцали, за да се приглуши шумът. Прекосяването на реката щеше да продължи поне два часа.
Дюра и офицерите, на коне, загърнати в дебели мундири и с проблясващи на оскъдната светлина оръжия, наблюдаваха придвижването. Малко настрана от групата, генералът безизразно следеше марша на войската. От време на време някой пехотинец го поздравяваше и той отвръщаше подобаващо.
Дюра вярваше в републиканските принципи за равенство и приятелското му отношение към обикновения войник бе неподправено и естествено.
Колко по-различен е, помисли си Тео, от мъжа, който насила я беше накарал да се омъжи за него. Семейното богатство бе осигурило поста на Корсаков й той гледаше на всички с високомерие. Сега, докато стоеше до Тамир зад тъмните борове и наблюдаваше преминаването на френските войски на територията на Австрия, графинята се надяваше, че предстоящата битка ще сложи край на жалкия живот на съпруга й и нито съвестта, нито съжалението разколебаваха омразата й.
Точно преди ариергардът да мине по моста, Дюра потегли, следван от офицерите си. Конят му пристъпваше предпазливо по напречните греди. Буйно течащите води проблясваха между дъските и изнервяха животното. Генералът дръпна леко юздите, наведе се напред, прошепна нещо в ухото му, погали го по врата и конят мигом се успокои.
Трогната от този жест, Тео се просълзи. Сети се как любимият й кон бе убит от съпруга й миналата година заради нищожно неподчинение.
— Той ще се върне — опита се да я успокои Тамир, погрешно изтълкувала сълзите. — Твърдят, че куршум не го лови.
— Моли се да е така — промълви Тео, докато силуетът на мъжа потъваше в сенките на боровете от другата страна на реката.
Натрупалият през нощта сняг придаваше приказен вид на тъмната гора върху фона на сивото небе. Пред първите войници нямаше отъпкана пътека. Изглеждаше невъзможно сред цялата тази белота да ги чака касапницата на битката.
Ниски облаци се стелеха над Сен Лузистег, където само няколко стражи стояха на пост по крепостта. Дори димът от комините се виеше лениво. Укреплението се издигаше на върха на хълм и препречваше пътя от Фелдкирч към Чър. Вляво стръмната планина Фалкнис образуваше естествена бариера, а вдясно по-ниската Флашербер се спускаше към Рейн.
Беше още тъмно, когато френската армия достигна края на гората, откъдето започваха покритите със сняг склонове към северната страна на крепостта. Вещо и бързо разположиха оръдията и когато всичко приключи, Дюра даде знак да започне обстрела.
Спокойствието бе разтърсено от оглушителен тътен: добре обучените и сръчни войници изстреляха първите снаряди. Те се стовариха по укреплението и оставиха големи пробойни.
Войниците от гарнизона се събудиха шокирани — изобщо не очакваха нападение. Дори предишния ден бяха изтеглили няколко взвода, понеже предвиждаха Дюра да атакува Чър — на петдесетина километра в южна посока.
Австрийците се втурнаха към оръдията, за да отвърнат на удара. На светлината на изстрелите се виждаха бягащи силуети.
Разположил армията си така, че да е защитена от обстрела, Дюра наблюдаваше от коня си настъпилия хаос в крепостта. Прецени, че изходът на сражението вече е въпрос на изчакване.
Бе организирал офанзивата стандартно — първо обстрел с цел дезорганизацията на врага. Дори войници ветерани трудно издържаха на артилерийския огън. Огромните метални снаряди се сипеха като дъжд и разкъсваха на парчета.