И след това — нападение. Дюра даде знак на Боней.
— Сменете позицията на четвърто и седмо оръдие. Снарядите им не попадат в целта. — Складовете с муниции, за които имаше сведения от разузнавачите си, все още не бяха засегнати. — И нагласи едно оръдие така, че да разбие портата.
След петнадесетина минути генералът започна да проявява видимо нетърпение, като барабанеше с пръсти по седлото. Стискаше сабята, а пистолетите бяха заредени и готови за стрелба.
Складовете с муниции се оставаха все така невредими.
— Боней! — раздразненият му глас прокънтя над тътена на битката.
В следващия миг, сякаш да отговори на гнева му, снаряд уцели склада и избухналото огнено кълбо озари сивото утринно небе на километри наоколо.
Пришпорвайки коня, Дюра даде знак за атака. Едрият му жребец се втурна напред. Полето зад него потъмня от галопиращи войници. Барабаните ехтяха насърчително.
Гъсти редици се устремиха напред, сякаш тласкани от невидима мощна вълна. Само след секунди прегазиха дебелия сняг и окачиха стълбите по крепостните стени. Сториха го вещо и в синхрон.
Дюра насърчаваше хората си. Те не го разочароваха.
След като първите бойци се прехвърлиха през стената, генералът насочи коня си към масивните порти, вече разбити от точните артилерийски попадения. Там го чакаха кавалеристите. Той вдигна високо сабята, пришпори коня си и полетя напред. Кавалеристите го последваха — триста души се устремиха към зейналите порти. Дюра префуча пръв. След него хората му започнаха да сеят смърт и рани сред австрийците, които бяха обхванати от ужас и паника. Парализирани от стремителната атака, те започнаха да отстъпват, но губеха връзка с командирите си и нямаше къде да избягат. Кавалерията безмилостно напредваше. Защитата рухна бързо и само след броени минути оглавяващия крепостта офицер развя бяло знаме. Батальонният командир бе загинал още при артилерийския обстрел. Сега командващият полковник предаваше сабята си. Дюра я прие, но мислите му бяха другаде, В мелето не се бяха мярнали никакви руски войници, нито една царска униформа.
— Корсаков тук ли е? — Тонът му бе рязък.
— Не. — Австрийският полковник дишаше тежко, а кръглото му лице бе зачервено. Не бе участвал в боеве и бе пристигнал от Виена едва преди два дни.
— А беше ли тук?
— Да.
Устните на австриеца се свиха презрително, докато наблюдаваше простата куртка и обикновените панталони за езда на Дюра. Колко недодялано и грубо!
— Кога тръгна? — попита тихо Дюра, но нетърпението ясно личеше в острия му тон.
— Вчера — отвърна полковникът високомерно.
— По-точно?
— Следобед.
— Накъде се отправи?
— Не ми е разрешено да кажа.
Проклетник, изруга наум Дюра. Австрийските военни от аристокрацията не проявяваха никакво въображение и все още стриктно се придържаха към противоречивия тромав устав от 1769. Некомпетентен стар глупак.
Дюра даде знак да отведат полковника и се обърна към Боней.
— Погрижи се за пленниците и ранените. Искам един кавалерийски взвод от най-добрите коне и войници да е готов да ме последва след десет минути.
— Руснаците имат двадесет и четири часа преднина.
— Може да се движи бавно, ако е с корпуса.
— Или да се движи бързо, ако е само с казаците си.
— Съвсем скоро ще разбера. Вие продължавайте към Чър. Ще се срещнем някъде по средата. И предай на Сакер колко съм разочарован от информацията му. Трябваше да остави някой тук вчера.
— Заради предстоящата атака всички агенти бяха отзовани.
— В бъдеще няма да е така. Трябваше да знам за изтеглянето на Корсаков.
— Защо не изчакаш. Неминуемо ще се срещнем с него съвсем скоро.
— Бих предпочел това да не стане — отвърна Дюра рязко. Очите му бяха ледени.
Боней го бе виждал такъв само веднъж — тогава лични проблеми бяха обсебили мисълта му по време на битка. Преди години при Гуардолиа врагът бе доста по-многоброен. Роялисткият генерал с аристократична арогантност бе изпратил послание, в което обещаваше да набучи главата на Дюра на кол преди падането на нощта. „Ние ще ви унищожим“ — написа в отговор Дюра.
И точно така стана. Повече никой никога не го подценяваше.
— Поне вземи повече войници — настоя Боней. — Все пак ще яздиш във вражеска територия.
— По-важна ми е бързината и възможността да напредвам незабелязан. Затова искам ограничен брой хора.
— Рискуваш прекалено много заради някакъв каприз.
— Скъпи Анри, все пак нека го задоволя. И без това не можем да се организираме за по-малко от два часа, за да тръгнем оттук. Дотогава в галоп ще успея да стигна на половината път до Чър и да се върна.