— Не ме сравнявай с лицемер като Сейес — лениво възропта тя, поднасяйки намазаната със сметана кифличка към устата си.
— Естествено, скъпа. — Последва характерната бърза реакция на дипломат: — Ти винаги си живяла в откровена недискретност.
— А не ме ли е научил на това истински майстор, епископе? — По устните й останаха съблазнителни пухчета сметана.
— Бивш епископ, слава Богу — поправи я Тайлеран тихо. Клодин се загледа в него замислено и проницателно.
— Колко ли мразиш баща ми, задето ти е отнел онова, което ти се е полагало по рождение?
На четири години, докато за него се грижела някаква селянка, Талейран паднал от шкаф и си наранил крака. Останал недъгав и затова му отнели наследството в полза на по-малкия брат. Тъй като нито можел да се сражава, нито да танцува, останала му единствената възможност да се посвети на църквата и там да придобие богатство и слава. За жалост това поприще никак не му се нравело.
— Баща ти беше бебе по онова време. Враждебността ми е насочена към попечителите ми. Но вече съм си отмъстил — отвърна небрежно той, успял да овладее прокрадналата се преди малко злоба.
Клодин се облегна на стола и му хвърли предизвикателен поглед.
— Отмъстил? Каква нехристиянска дума в твоята уста!
— Какво те кара, скъпа, да пробуждаш такива неприятни спомени у мен? Да не би да ти липсва твоя смел и дързък съпруг?
Тя леко се засмя.
— О, mon cher, как ме провокираш. И Андре, и аз водим бурен живот, както ти е добре известно. Но той ме прави изключително богата, за което съм му благодарна. И банкерите, и военните снабдители не престават да ме ухажват.
— Не само заради това, че си съпруга на такъв велик мъж.
— О, ти ме ласкаеш! За радост — добави тя с престорена скромност, — има и такива в неговия щаб, които истински ме харесват.
— Онова хлапе Фурет продължава ли да ти пише всеки ден?
— Да, скъпи. Той бе доста впечатлен от ваканцията, която изкарахме заедно в Сен Клод.
— Ти си ненаситна, мила моя.
— С което приличам на теб — отвърна тя весело.
— Така е — увери я министърът на външните работи с подобаваща усмивка.
Малката група кавалеристи начело с Дюра пресрещна армията, която бързо се придвижваше към Чър, късно следобед. Неуспял да настигне Корсаков, генералът беше мрачен.
— Вероятно е в града — предположи той, раздразнен от неуспеха си. — Или в Тирол. Войниците готови ли са?
— Да — отвърна Боней. Бързата победа при Сен Лузистег ускори напредването на армията и те взеха разстоянието до Чър за рекордно кратко време. — Готови са да печелят слава и злато, сър. Не са получавали заплата от два месеца.
— Париж си въобразява, че можем да живеем единствено със слава. — Обикновено така реагираше, станеше ли дума да упражни натиск върху министерството, за да си изпълнят задълженията по плащанията. — Нещо ново за дажбите? — Имаха запаси само за още пет дни.
Боней поклати глава.
— Рапина трябва да бъде притиснат.
— И ако не беше брат на министъра на финансите, вероятно щеше да е възможно — отбеляза насмешливо адютантът.
— Помисли си колко по-лесно щеше да ни е, Анри, ако се налагаше да се бием единствено с врага, а не и със сбирщината негодници в Париж.
— Не е изключено да се оттеглим в южна Франция много по-рано от предвиденото, сър.
— Приятно би било! — Дюра много обичаше родната си Ница и винаги съжаляваше, че рядко ходи там. — Нареди артилерията да заеме позиции при онези хълмове и ще видим дали няма да ускорим хода на тази война.
Със същата отдаденост, с която превзе Сен Лузистег, след двудневна битка Дюра прогони австрийците и от Чър. Общо 2980 военнопленници, три знамена и шестнадесет оръдия попаднаха в ръцете на французите. Оттам Дюра се насочи към Тирол и четири дни по-късно французите превзеха главния град на провинцията — Мартинсбрук.
Заради корумпираните чиновници в министерството френските войници бяха останали без продоволствия и дажби и започнаха да плячкосват. Дюра написа гневно писмо до Директората направо от бойното поле.
— Проклети военни снабдители — кълнеше той и нервно крачеше напред-назад по хълма, от който се виждаше горящия Мартинсбрук. — Как да продължа настъплението, ако армията ми не е нахранена? — През последния час бе утъпкал пътека в тревата на хълма. — Лекурб твърди, че десният ми фланг не разполага с провизии за повече от седмица. Храната трябваше да ни е доставена още преди десет дни! Искам главата на Рапина!
По време на тирадата му офицерите мълчаха. Всички осъзнаваха критичността на положението. Нямаше начин да продължат победния си ход или да достигнат батальона на Корсаков.