— Намираш се под грижите на майор Виже — тихо я осведоми Дюра. — Моля те да спазваш нарежданията му.
— Да, разбира се.
Понечи да каже още нещо, но премисли, като видя колко чифта очи са вторачени в тях.
— Ако не успея аз лично да се върна за теб, някой от офицерите ми ще дойде. Не напускай пределите на манастира. — Протегна ръка и докосна за миг нейната ръкавица.
Au revoir — пророни, вгледан в нея.
— Бог да те пази — прошепна Тео. После Дюра се извърна към застаналия вдясно Боней и бързо попита:
— Къде е артилерията?
Леко заби шпори в хълбоците на коня и потегли още докато Боней му отговаряше.
Майор Виже се приближи към графинята и вежливо подхвана:
— Надявам се, манастирът да ви се стори удобен. Един от моите хора ще се погрижи за коня ви.
Тео, облечена като кавалерийски офицер, прехвърли крак, пое ръката му и се плъзна от седлото.
Обрасла с липи алея водеше към главния вход. Черните силуети на дърветата се очертаваха върху фона на обсипаното със звезди небе. Два фенера светеха отстрани на входа.
— Ще ви покажа покоите — предложи Виже. — Според генерала библиотеката ще ви допадне — продължи той, като се съобразяваше с нейните по-малки крачки. — Монасите много се гордеят с колекцията си от ловни книги. Разбрах, че и вие ловувате.
— Моят народ ловува от векове, за да се прехранва. Дядо ми ме научи да стрелям още от малка. Вие ловувате ли, майоре?
— Израснал съм в Париж, така че ловувам предимно австрийци — отвърна той усмихнат. После попита:
— В Швейцария ли ще останете? — Тео не успя да определи дали се държи нахално, или недодялано. Докато се колебаеше какво да отвърне, Виже бързо добави: — Генералът изглежда силно увлечен по вас, мадам, а ние всички му желаем доброто.
— И аз също. Надявам се, че ще мога да остана.
— Ние сме тук, за да сме сигурни, че казаците няма да дойдат да ви вземат.
— Казаците?
Онези, които я придружаваха от Петербург, бяха оставени в Цюрих.
— Говоря за хората на съпруга ви, графиньо. — Съзрял внезапния страх в очите й, той разбра, че Дюра не й е казал. — Не знаете очевидно… Извинете ме. Андре не ми изясни…
— Къде е съпругът ми?
Виже бързо се озърна наоколо, сякаш се надяваше някой да го избави от тази ситуация, но двамата монаси, които идваха да ги посрещнат, бяха все още далеч.
— Не биваше да го казвам — промърмори той.
— Бих искала да съм наясно каква опасност точно ме грози — заяви Тео, като си налагаше да запази спокойствие.
— Ние ще се грижим за вас. Не се притеснявайте.
— Корсаков с ерцхерцога ли е?
— Наистина не знам.
— Смятате ли, че е с ерцхерцога?
Усети как сърцето й бие учестено и едва потисна желанието си да побегне.
— Не знам. — Очите му останаха приковани към нейните за миг. — Наистина.
— Но Дюра очевидно смята, че е, иначе защо щеше да ви нареди да ме пазите от казаците. Колко далеч е Брегенц?
— Не се вълнувайте — зауспокоява я Виже, понеже раздразнението й бе видимо. — По-вероятно е ерцхерцогът да е в Стоках.
— А не в Брегенц, така ли? — Изпита облекчение.
— Никой няма да ви нарани, графиньо, докато сте с мен. Давам ви офицерската си дума.
— Благодаря ви, майоре — едва прошепна Тео с пребледняло лице. — Никак не ми допада идеята да се върна в Петербург.
— Дюра иска да сте в безопасност, мадам, и заповедите му ще бъдат изпълнени.
— Благодаря — повтори признателно Тео.
Когато монасите я поздравиха и й показаха стаите, тя се поуспокои. Съумя да преодолее страха — хората на Виже — шестдесет души — бяха силни, а отвътре манастирът приличаше на средновековна крепост.
Ако изобщо човек можеше да е в безопасност, докато Корсаков е жив, то беше възможно именно тук.
Не спа обаче добре — имаше кошмари и зловещи спомени. Плашеше се от сенките по стените, стряскаше се от външни шумове, привиждаше й се лицето на Корсаков върху осветения от луната прозорец.
След няколко неспокойни часа тя се отказа от по-нататъшни опити да заспи и се настани до камината с надеждата топлината на огъня и танцът на пламъците да й помогнат да прогони неприятните усещания. Нужна й бе утехата на Тамир, но прислужницата й остана в Сарган. А още повече се нуждаеше от Дюра, но в момента животът му бе в ръцете на боговете.
През нощта Дюра и неговите шест хиляди войници прекосиха мочурищата около Брегенц и сега се намираха срещу силните позиции на австрийците. Артилерията му бе все още на деветдесет километра на запад и с мъка се придвижваше напред, но по-голямата част от кавалерията му бе успяла да пристигне. Сега очакваха заповедта му за атака. Той разполагаше с малко време да премисли вариантите. Всъщност не съществуваха много възможности освен фронтално нападение. И докато Дюра мислено кълнеше Журдан за некомпетентността му и потъпкването на основния закон на военното изкуство — правилно да се избере времето и мястото на битката — обмисляше разпределението на войниците си.