Задряма за миг, облегнат на рамката, но когато Боней се върна след няколко минути, познатият му глас мигом го разбуди.
— Намерихте ли я? — попита той припряно.
— Един от войниците намери Виже.
— Това, по дяволите, какво означава? — изръмжа Дюра, усетил как го обзема безпокойство.
— Тя е добре — обясни Боней, — но Виже я е изпуснал от погледа си във временната болница, която издигнали в черквата. Тя помага на ранените и очевидно е отишла в друго помещение. Оставих нареждане на Виже веднага да я доведе тук.
— Къде е черквата?
— Зад ъгъла, близо до…
— Покажи ми. — Беше прекалено опасно Тео да е сама сред цялата неразбория при оттеглянето, независимо дали е в черква или в болница. — Как е успял да я изпусне Виже? — негодуваше Дюра, докато бързо напускаше стаята, а Боней едва успяваше да го следва по петите.
— Просто се е измъкнала. Виже казва, че в един миг е била там, а в следващия…
Мускул по челюстта на Дюра потрепери. Недоволството му бе видимо, ала той не проговори повече, докато пресичаха задръстените с войници улици.
— Това ли е сградата? — попита той, когато завиха зад ъгъла.
— Да.
— Къде я е видял за последно?
— На централната алея. Именно затова не се е притеснявал да я държи постоянно под око. Тя разговаряла със свещеник. И, по думите на Виже: какво по-безопасно от това.
Но влизайки в сградата, не видяха нито Виже, нито Тео. Ранените лежаха по коридорите. Разпръснатата наскоро по подовете слама вече бе подгизнала от кръв, из цялото помещение се носеха вопли за вода или помощ.
— Къде са лекарите? — попита Дюра.
— Тръгнали са насам. Наредих да докарат провизии и медикаменти. Виже изпрати хората си за вода. Ето един свещеник, сър. Вероятно знае къде е графинята.
Но свещеникът не знаеше. Дюра тръгна по коридорите. От време на време спираше да поговори с някой войник, да го увери, че скоро ще е на път за вкъщи, да му благодари за показаната при Брегенц храброст. Макар да напредваше бавно сред налягалите по пода войници, погледът на Дюра нито за миг не преставаше да дири Тео. С всяка изминала минута, през която не я съзираше, притеснението му ставаше по-голямо.
Мак след време я откриха в отделена с ограда градина над черквата, където помагаше при превързването на войник. Виже бе коленичил до Тео и държеше крака на мъжа, докато тя и млад свещеник намотаваха остатъците от фустата й около окървавената рана.
— Не искаше да дойде, сър — обясни Виже с извинителни нотки в гласа веднага щом зърна Дюра.
— Не го вини, Андре — обади се Тео и се усмихна на Дюра. Роклята и ръцете й бяха изцапани с кръв. — Отказах да тръгна, когато толкова много хора се нуждаят от помощ.
— Хирурзите и лекарите са на път — съобщи Дюра. — Ще са тук съвсем скоро. Хайде. Ще те отведа.
— Дълго ли ще останем тук?
— Надявам се да тръгнем тази вечер.
— Изпрати някой да ме вземе, когато си готов. Дотогава ще остана да помагам — отвърна тя тихо и отново насочи вниманието си към ранения, чието лице бе мъртвешки бледо.
— Тео.
Тя отново вдигна поглед. Тази единствена дума бе изречена нежно, но заповедно.
— Виже ще останеш с мен, нали? — попита тя и погледна майора над ранения крак.
— Да, мадам. Всъщност — добави той, виждайки навъсеното изражение на Дюра, — ако наредите, сър.
Боней леко се усмихна. Дюра не бе свикнал някой да пренебрегва заповедите му.
— Значи не желаеш да тръгнеш? — попита Дюра с напрегнат тон.
— Извинете ме — обърна се Тео тихо към свещеника и като се надигна, се отправи към Дюра. Хвана го за ръката и го придърпа малко встрани. — Толкова се радвам, че си жив — каза тя. — Искаш ли да се погрижа за твоята рана?
— Хирургът вече я видя. Хайде да вървим, Тео — повтори той настойчиво. — Толкова ли много искам от теб?
— За да седя някъде и да те чакам? — прекъсна го тя с предизвикателен поглед. — Моля те, скъпи, ще съм много по-полезна тук. Знам как се превързват рани. Ако не друго, бих могла да давам вода или да държа ръката на умиращите.
— Бих предпочел да си в безопасност, далеч оттук.
— Добре съм с Виже.
Той я погледна, докато премисляше дали личното му спокойствие е по-важно от изпълнението на желанието й.
— Не си пострадала при оттеглянето ни, виждам.
— Не. Виже ни качи на конете в момента, когато получи съобщението ти. Не ми остави дори време да се преоблека и затова съм в тези дрехи — добави тя с лека усмивка. — Вдигнах полите си до коленете, за да седна на седлото.