Тео измъкна една от чистите ленени ризи на Дюра.
— От другата страна.
Като разкопча другата преграда, Тео измъкна тънка черна копринена дреха. Беше почти прозрачна и украсена с червена панделка на деколтето. Определено приличаше не на рокля, а на бельо.
— Шолет къде е намерил това?
— Един Господ знае. Смъмрих го.
— Но все пак си ги взел.
— Мислех, че ще ти стоят екзотично. Но не и, разбира се, докато яздиш в строя.
— Каква резервираност проявяваш, скъпи — пошегува се тя. — Очевидна репутацията ти не е заслужена.
— Ти си единствено за моите очи — промълви той, топлината от коняка се разливаше из тялото му и малко смекчаваше болката. — Има и още една рокля.
Тя беше лилава. Очите на Тео се разшириха, докато разгъваше лъскавата коприна.
— Шолет публичен дом ли е нападнал? — попита тя развеселена.
Роклята щеше да приляга добре на древна атинска хетера. Деколтето се спускаше почти до кръста, а полата бе с дълбоки цепки от двете страни.
— Май да, макар някои парижки красавици да се появяват почти голи на обществени места.
— Нима? — изненада се Тео, а в тона й се долавяше лека хладина.
— Така съм чувал — отвърна предпазливо Дюра. — Не съм участвал в подобни събирания.
— Благодаря.
— Ревността ти ме пленява — пророни той.
— А на теб не ти е позволено да очароваш друга, освен мен.
— С най-голямо удоволствие.
Почукването на вратата спря по-нататъшните разговори. Внесоха водата.
Само след минути седяха коляно до коляно в голяма вана, пълна с гореща вода. Топлината от огъня увеличаваше удоволствието. След всички несгоди и бедствия, стоварили се върху тях през последните няколко дни, бяха, съгласиха се и двамата, сякаш в Рая. Намираха се на топло, отпуснати, съвсем скоро ги очакваше вечеря и бяха заедно.
— Страшно съм щастлива — прошепна Тео блажено.
— А аз съм жив — лаконично отбеляза Дюра със затворени очи и облегната върху ръба на ваната глава. Бе обзет от вечното чувство за вина и съжаление заради загиналите по време на битка войници. Трагедиите, свързани с професията му, винаги помрачаваха щастието му. — И съм с теб.
Това бе достатъчно. Утре пак ще се изправи пред превратностите на съдбата, но тази нощ искаше да ги отпъди.
И да потърси забрава в обятията на Тео.
Но той заспа още докато вечеряше. Тео измъкна таблата от скута му и я постави на пода. Нямаше представа как да го премести, както бе полуседнал върху възглавниците, без да му причини болка. Затова нежно придърпа завивката и го остави.
Гледа го известно време — изпитваше доволство, че е бил пощаден при Брегенц. Отправи няколко благодарствени молитви към боговете, които знаеше от детството си. Те живееха по дърветата и из небесата, сред стремглаво течащите води и из безкрайните степи в родината й, но тя се надяваше да я чуят тази нощ, защото искаше да се грижат за този мъж, когото обичаше. Стоеше до малкото прозорче на страноприемницата в планинската долина, на километри от родния си дом и се взираше в обсипаното със звезди небе, докато молеше за тяхното покровителство.
— Спасете го от враговете му — произнасяше тя почтително, — и от безсмисленото клане. Пазете го тази вечер и завинаги. — Надяваше се звездите над главата й да греят също така ярко и от другата страна на Урал. Надяваше се да отнесат молитвите й до дядо й, когото не бе виждала така отдавна. — Искам да го доведа у дома, при теб, дядо — прошепна тя в тишината. — И да ви дам възможност да се опознаете. Искам детето ни да израсне силно на земята на моя народ. Искам да се върна вкъщи…
Цареше дълбока тишина. Грозяха ги огромни опасности. Тя се страхуваше независимо от опитите на Дюра да я успокои по време на вечеря.
Франция, бе отбелязала тя загрижено, не е в завидно положение. Всичко е в хаос, а отстъплението на армията е нещо чудовищно.
Ще се оттеглят и ще прегрупират силите си, спокойно я уверяваше той. Ерцхерцог Шарл и без това не е най-страшният противник. През 1797 го изтласках почти обратно до Виена, бе добавил той с усмивка. Нямаш ли доверие в мен? Да, отвърна тя. Естествено, имам. Но как е възможно да победи, чудеше се тя сега в тъмнината на нощта, загледана в стотиците войнишки огньове. Отстъпващата му армия вече не бе така силна, за да води битка. Как ще спечели срещу всички армии, когато Австрия, Англия и собственият й жесток съпруг разполагат с несравнимо по-многобройни сили?
Времето им заедно, ужаси се тя, може би фатално приближава към своя край.
Извърна се от прозореца и го погледна. Тъмната му кожа се открояваше върху фона на белите постели, черните къдрици бяха разпилени по възглавницата, а лицето изглеждаше спокойно — странен контраст с обзелото я в момента безпокойство. Неговата привлекателност и сила, неповторимият му чар, любовта му — поне засега всичко това й принадлежеше.