Шолет получи съобщението на следващото утро и го препредаде на Боней.
— Ще засилим охраната — промърмори неизменно предпазливият адютант. — Ще го предам на Андре, когато графинята не е наблизо.
Но Директоратът вече бе получил сведенията за разгрома на Журдан, за изтеглянето на Дюра от Брегенц, за последните победи на австрийците в Италия и куриери от Париж пристигнаха в щаба същия ден с куп заповеди.
В столицата се бяха водили разгорещени спорове дали да не отстранят Дюра, а Журдан пък беше привикан да даде обяснение за тоталното си поражение. След много политически маневри под влиянието на Барас, Талейран и Миле-Моро — министъра на войната, най-после бе постигнато съгласие. То пристигна във вид на писмо, подписано и от петимата членове на Директората. Остатъците от армиите на Журдан и Бернадот се сливаха с армията в Швейцария под командването на Дюра. Новото формирование бе наречено Дунавска армия.
Бернадот, който винаги се съобразяваше с политическите ветрове и вечно опонираше на Дюра, му написа грубо, невъзпитано писмо, в което споделяше, че се прибира у дома за известно време, за да лекува гърдите си, но когато оздравее, ще се върне, за да загине славно със старите си другари.
Клодин естествено бе прибавила своите вечни искания в официалната поща от Директората.
— Ще оставя тези на теб — промърмори Дюра на Боней и му подаде ухаещите на лавандула писма.
В такъв, изпълнен със събития ден, при цялата лавина писма и необходимостта спешно да се заеме с новосформираната армия, съобщението от тайния агент в тила бе пропуснато.
С новото си назначение Дюра отговаряше за защитата на цялата източна граница на Франция — от Кобленц, по долината на Рейн, та чак до Базел, оттам по швейцарската граница до езерото Констанс и на юг до прохода Спълнген — едно разстояние от над шестстотин километра.
Остави Тео по обяд, когато пристигнаха съобщенията, и отиде при нея едва вечерта. Но и тогава се задържа колкото да хапне и като се извини още преди да е сервиран десерта, се върна във временния щаб.
— Ще си дойда през нощта — обеща той, оставяйки салфетката на масата. — Имам много задачи. — Черните му вежди леко се свъсиха. — Ще се оправиш ли без мен?
Тео се усмихна.
— Не, но ти върви. Ще се пазя. — Пресегна през малката маса и докосна ръката му. Розовият диамантен пръстен проблесна на светлината на свещите. — Кажи ми, че ме обичаш.
— Обичам те… Сега и завинаги. — Само допреди няколко дни никой не би повярвал, че би произнесъл подобни думи. — Ще се върна при първа възможност.
— След шест месеца — пошегува се тя.
— Не бих могъл да живея толкова дълго без теб. По-вероятно след шест часа. Но не стой будна да ме чакаш.
Докато Дюра се сбогуваше с Тео, Минген и чеченците се намираха в конюшнята на същата странноприемница — бяха платили в злато на коняря, за да използват стаичката му над плевника. Предпочитаха да останат незабелязани. Първата задача на Минген беше да открие Дюра и графинята. Бяха отседнали в тази странноприемница — разбра го по оживлението. Ала трябваше да установи точното разположение на генералските покои. Затова веднага щом отнесоха дисагите им горе, Минген остави чеченците в укритието и излезе да разузнае. Новината за новоназначението на Дюра се носеше из целия град. Нямаше време за губене. Според някои слухове Дюра тръгвал още на следващия ден да инспектира целия фронт.
Независимо от оскъдните си езикови познания, двамата чеченци вече бяха доловили отделни фрази и разбираха, че са съвсем близо до квартирата на генерала. Затова щом Минген тръгна, единият го последва. Другият пък се зае да открие къде се помещава щабът на френската армия.
Доста бързо Минген установи, че пруските му колеги не са успели да пристигнат на уговореното място — следователно се налагаше да продължи действията сам. Леко притеснен от огромния брой войници, сновящи из града, на връщане към странноприемницата той премисляше възможностите си.
От едрогърдестата млада прислужница, която спря в коридора, разбра, че генералът току-що е заминал.
— А дамата?
— В стаята до стълбището е, сър — каза тя и посочи с глава. — Яде пресни боровинки от Париж. Донесе ги куриер днес следобед заедно с шампанското за новия пост на генерала.
Минген хвърли поглед нагоре и видя двама войника на пост до вратата. Понеже не знаеше дали са там, за да държат графинята вътре, или да пречат да хора отвън да влизат при нея, той извади още една монета — този път по-голяма.
— Ще отнесеш ли бележка на графинята от мен, ако ти дам тази златна монета? Някога се запознахме и бих искал да й предам почитанията си.