— Не е нужно да ни придружавате — подхвърли той, когато свърши с въпросите си.
В главата му вече се въртяха евентуалните пътища, по които биха избягали чеченците. Познаваше района доста по-добре от тях. Знаеше всеки главен и заобиколен път до Виена.
— Ако не… възразявате… искам да дойда с вас. — Минген говореше задъхано. Защото се опитваше да не изостава от Дюра, който прескачаше по няколко стъпала наведнъж.
— Както желаете. Но не ни се пречкайте.
В думите на генерала имаше известна заплаха.
— Няма, сър. — Минген едва си поемаше дъх, тъй като бе тичал до щаба и обратно. — Но бих искал… да съобщя какво е станало… със случая… на краля.
— Това не е някакъв проклет случай! — процеди през зъби Дюра и стрелна Минген с убийствен поглед.
— Не… Естествено… Извинете ме, сър. — Дробовете му свистяха от липса на въздух. — Мога да ви покажа… пътя, по който дойдохме от… Брегенц. Те вероятно… не знаят друг път, по който… да се върнат.
— Очевидно знаят далеч повече, отколкото вие си мислите. — Дюра излезе в двора на конюшнята, където кавалеристите му вече го чакаха. — Опишете пътя!
Докато Минген предаваше информацията, доведоха и коня на генерала. Той се метна на него и постави пушката на седлото.
После даде знак да докарат кон и за Минген и заби шпори в хълбоците на своя.
Бяха развързали глезените на Тео, за да може да яхне по мъжки коня. Зад нея седеше един от похитителите й. Гърдите му се опираха в гърба й, а ръката му здраво я държеше през талията. Въпреки завързаните очи, тя отчете, че калдъръмените улици на града се смениха с прашен селски път. Явно още беше нощ. Или превръзката бе прекалено плътна.
Съпругът й отстоеше поне на два дни път и беше в разгара на военните действия. Тео се надяваше единствено на необходимостта похитителите й да спрат, за да поспят и похапнат. Всяка минута забавяне увеличаваше шансовете на Дюра да я открие. Нито за миг не се съмняваше, че той я е последвал.
Ако е жив…
Но него го охраняваха, напомни си тя. Постоянно бе заобиколен от офицери и стража. Молеше се на всички богове от детството си да е успял да избегне смъртоносните изстрели на чеченците.
Няколко часа по-късно Тео съвсем падна духом. Ужасният образ на Корсаков не изчезваше от съзнанието й. Не бе сигурна дали ще преживее това похищение. Съпругът й бе звяр и независимо от цената й в злато, което пълнеше сандъците му, този път имаше опасност да не овладее гнева си. Вероятно вече знаеше, че е с Дюра и ако наистина е бременна, не си представяше докъде ще стигне бесът на Корсаков и дали въобще ще успее да го убеди, че детето е негово.
Впиващите се в китките й върви охлузваха кожата й до кръв. От бясната езда стомахът й се свиваше.
А когато за пръв път усети хлъзгавата влага върху седлото, я обзе тотално отчаяние.
Или със закъснение идваше месечният й цикъл, макар да бе доста редовен, или губеше детето на Дюра. Зад плътно стегнатата превръзка в очите й избиха сълзи. Надеждите й за щастие се стопиха.
В първото село, до което стигнаха, Дюра и Боней разпитаха няколко души с надеждата да научат нещо за чеченците и Тео.
Никой обаче не ги беше виждал.
— Тръгваме към следващата станция за смяна на коне — реши Дюра. — Ако още не са пристигнали, поемаме назад.
Генералът бе мрачен. Щяха да загубят ценно време, ако се наложеше да се връщат.
— Наемните убийци не обичат да се набиват на очи — обади се Боней, стараейки се да го утеши.
— Дано това да е причината. — Дюра удари с камшика хълбока на коня и животното се понесе устремно напред.
На следващата станция двама мъже, чието описание съвпадаше с това на чеченците, бяха сменили конете си. Не забелязали никаква жена, но единият носел женски пръстен на кутрето си. С розов диамант. И ухаел на люляк.
— Те са — отсече Дюра с облекчение. — Явно язди с нея на един кон. Колко далеч е следващата станция?
— На петнадесет километра — отвърна пазачът. Дюра пресметна наум времето и разстоянието.
— Чухте ли всички? — обърна се той към кавалеристите си. — Хванахме ги!
Генералът не говореше, докато препускаха в нощта — вече беше убеден, че ще догони похитителите. Тревожеше се единствено за безопасността на Тео. Колко ли е изплашена?
— Не ги искам мъртви — подвикна той на Боней, който яздеше плътно до него.
Адютантът кимна.
Дюра отново силно пришпори коня.
Зърнаха чеченците, когато излязоха от една гъста гора. Пред тях се откри голо поле, ширнало се до някакви хълмове, в чието подножие проблясваше езеро. Двамата похитители бяха далеч напред. Силуетите им неясно се очертаваха на слабата лунна светлина.