От опасения да не би чеченците да посегнат на Тео, ако забележат, че ги преследват, Дюра направи знак на Боней и те свиха от пътя. Щяха да ги пресрещнат на следващата станция.
След часовете изтощителна езда Тео се клатушкаше на седлото и само здравата ръка на чеченеца я задържаше да не падне. На всичкото отгоре кървеше — усещаше бедрата си лепкави, а спазмите в стомаха бяха изключително силни. Не успяваше нито да се концентрира, нито да мисли трезво. Тревожеше се единствено за това, че губи детето си.
Полуприпаднала от болка, тя в първия момент не забеляза, че конете са спрели. Едва когато я свалиха от седлото и я положиха върху влажната трева, се посъвзе от допира с хладната земя. Чу заглъхването на конски копита и се досети, че известно време ще бъде сама, ала съзнаваше колко безсмислено е да се надява: чеченците непременно ще се върнат да я вземат. От мартенския хлад и от влагата между бедрата потрепери под леката си рокля.
Болките й ставаха непоносими. А най-ужасното бе, че с всеки изминал час възможността Дюра да е убит й се струваше все по-голяма и по-голяма. Ако беше жив, досега щеше да ги е настигнал. Поддавайки се на обзелото я отчаяние, тя изхлипа и преглътна. Гърлото я болеше. Но след толкова часове плач дори сълзите й бяха пресъхнали.
За да укрепи съкрушения си дух, тя си каза, че все трябва да има начин да се спаси. Напомни си как винаги досега бе преодолявала злополуките и се опита да си вдъхне кураж. Но този път отчаянието я бе победило.
Колко студено беше! И колко самотно!
Скрити зад живия плет край пътя, Дюра и Боней изчакваха появата на чеченците вън от селото. Пушките им бяха насочени към завоя.
Но когато след минути хората на Корсаков се появиха, Тео не бе с тях. Дюра тихо изруга. Изпита смразяващ страх. Смаян, Боней го видя как изкарва коня си по средата на пътя и се превръща в открита мишена. Възнамеряваше да ги убие.
Но здравият разум взе връх — той се нуждаеше от информация за Тео. Чу се изстрел. После втори. Двамата чеченци се опитаха да се задържат на седлата. Оглеждайки се къде да се скрият, те насочиха конете наляво през живия плет.
Дюра се впусна след тях. Хората на Корсаков се бяха устремили към дърветата отвъд нивата. Те безжалостно налагаха конете с камшиците, за да потънат по-скоро в тъмната гора.
Дюра измъкна пистолета си, сниши се към врата на жребеца и се прицели. Разстоянието обаче бе прекалено голямо за точно попадение. Промърмори нещо и подкара още по-бързо.
Дърветата вече се мяркаха съвсем близо. След миг чеченците щяха да потънат в тях. Ненавиждайки онова, което се готвеше да направи, Дюра се прицели и стреля два пъти. Конете мигом забавиха ход, препънаха се и се строполиха на земята. Изхвърлени от седлата, похитителите се проснаха върху пръстта. Телата им подскочиха няколко пъти, преди да застинат в стърнището.
Дюра спря с насочен към тях пистолет и когато Боней пристигна след секунди, нареди:
— Докарай пруския агент да превежда.
След това чеченците бяха принудени да говорят. Щом чу, че Тео е жива и се намира тук някъде наблизо, Дюра остави Боней да се занимава с разпита и хукна да я търси.
Ала не успя да я намери. Нощта бе почти безлунна, тъмни сенки се стелеха по пътя, а тревата бе до коленете. Нареди на войниците си да претърсят околността пеша, като внимават къде стъпват. Чудеше се дали да вярва на думите на чеченците, след като Тео никъде не бе открита. Опасяваше се да не е останала много далеч.
Докато претърсваха съседните ниви и канавки, настъпи утрото.
— Трябва да се върнем — нареди Дюра, а сърцето му се сви от лошо предчувствие.
Един от войниците на Виже я откри. Викът му се чу далеч по пътя. Ала изплашен от безжизненото й тяло, той не посмя да я докосне. Пространството около него бързо се изпълни с войници, но никой не искаше да поеме отговорността да я премести без нареждането на Дюра. Тео едва дишаше, кожата й бе смъртно бледа, а роклята — подгизнала от кръв.
Щом чу вика, Дюра хукна. Войниците се отдръпнаха, за да му направят път, в очите им имаше съчувствие. В първия миг Дюра реши, че е мъртва. Зърна кръвта и хиляди образи нахлуха в главата му. Бързо коленичи и се опита да напипа пулс, докосна лицето й, за да провери дали е така ледено като ръката. Успя да улови слабо пулсиране на вената на врата. Слава на Бога! Най-ужасяващите му помисли бяха опровергани! Но тя не помръдваше. Пръстите му бързо развързаха китките и свалиха превръзката от устата й. Нежно изви главата й и махна кърпата, която закриваше очите й. Молеше се да ги отвори и да го познае.
Ала Тео лежеше като мъртва.
— Нужен е лекар! Веднага намерете лекар! — извика Дюра, докато събличаше куртката си, за да я завие. — И донесете одеяла!