— Звучи примамливо.
— Сега вече съм сигурен, че ще се оправиш. Но те предупреждавам — менюто е бедно.
— Къде се намираме?
— На половин ден път източно от Фелбен. — Видя сянка да преминава през очите й и осъзна, че споменът за отвличането още я преследва. — Искаш ли да изпратя за Тамир?
— Ще го направиш ли? — Погледът й грейна.
— Ще е тук след няколко дни.
— Ти си най-прекрасният мъж — прошепна тя дрезгаво.
— Така ли? — Дюра беше развеселен.
— Но само за мен!
— Само за теб.
— Ще останеш ли тук?
Тео погледна към Минген, отдалечил се в момента, когато започнаха да си нашепват нежности.
— Засега съм тук. Хайде да попитаме лекаря дали ще ти позволи да седнеш, за да хапнеш.
Хер Минген даде съгласието си, но предупреди да не се предприемат излишни натоварвания.
— Наистина е важно — подчерта той и погледна към Дюра многозначително.
— Разбрах, докторе. Бъдете спокоен.
— Ще пренеса нещата си в съседната стая — обяви Минген, — тъй като Нейна светлост вече е по-добре.
— Но не се отдалечавайте — тихо нареди Дюра.
— Да, сър. Ще поговоря с готвача да приготви някои питателни блюда за дамата, ако не възразявате.
— Да, разбира се. Трябва да спазваш указанията му, скъпа! — Дюра хвърли умолителен поглед към Тео.
— С огромно удоволствие ще нагостя с питателна храна и себе си, и бебето, Андре.
Дюра повика Боней преди вечеря, за да обсъдят най-належащите въпроси. След като адютантът поздрави Тео и изказа задоволството си от възстановяването й, двамата мъже се оттеглиха до малката масичка пред камината.
— Колко време ще останем тук? — попита Боней тихо.
— Вероятно седмица. — Отговорът го шокира. — Тео не може да бъде преместена по-рано.
— А ако австрийците ни нападнат?
— Разузнавачите не съобщават за никакво движение по фронтовете.
— Но ако все пак го сторят?
— Тогава ще се махнем.
— Колко болна е графинята?
— Не е болна. Вероятно е бременна.
— Все още? — Предишната вечер Боней бе видял кръвта.
— Тео е пълна с надежда.
— А докторът?
Кратка пауза.
— И той е оптимист.
— Значи изчакваме.
— …състоянието й да се подобри — завърши вместо него Дюра. — Доведи Шолет и онези от щаба, които трябва да осъществят оттеглянето ни към Цюрих.
— А ние ще ръководим ариергарда, така ли? — Боней леко вдигна вежди.
— Никой от нас не го е правил от доста време — отвърна развеселен Дюра. Боней се засмя.
— От изтеглянето при Калдиеро. Там разказахме на австрийците играта.
— Отново ще го сторим. Но този път при Цюрих.
— Батальоните от Чър вече са там.
— А офицерите от Сарган?
— На път са.
— Добре. Нужен ми е малък отряд, който да доведе прислужницата на Тео.
— Смятай го за уредено. А какво да правим с чеченците?
— Още ли са живи? — промърмори Дюра.
— Като съдя по раните им, едва ли ще доживеят до сутринта.
После заговориха как да се организира защитата при Цюрих. Обсъдиха няколко варианта, защото армията на ерцхерцога представляваше сериозна заплаха. Той неминуемо щеше да нападне. Просто още не бе настъпил моментът.
Докато приказваха, Боней нахвърляше съдържанието на заповедите, които щяха да разпратят до командирите. Можеше първоначално координацията да се осъществи и от разстояние, но по-нататък се изискваше присъствието на Дюра. Боней се молеше ерцхерцог Шарл да получи един от леките си епилептични припадъци, които го връхлитаха при напрежение. Така едната седмица престой в селцето нямаше да се окаже от решаващо значение.
Вечерята се превърна в празнуване на бъдещото появяване на новия член във фамилията. Масата бе приближена до огъня, а Тео, обвита в одеяла, получи позволение да поседи известно време. И тя, и Дюра сияеха от щастие.
— Чувствам се направо великолепно — възкликна Тео и се наслади на шампанското. — Хер Минген е чудесен.
— Той е много мъдър мъж — съгласи се Дюра и се усмихна над ръба на чашата.
— Възнагради ли го?
— Още не.
— Какво искаш да кажеш с това още не? — В очите й се мярна страх.
— Просто бях прекалено зает, скъпа. Но ще го сторя. Нямам думи да изразя колко съм му благодарен.
— Това ми звучи по-добре.
— От теб се иска да си почиваш и да не се тревожиш. Припомни си какво каза Антон точно преди вечеря. Намисли ли нови имена? — Стремеше се да отклони мислите й.
— Ти нямаш ли нещо наум?
— Не и такива, които можем да използваме — отвърна той с усмивка.
— Толкова ли са странни имената на майка ти и баща ти?
— Да.
— Ще ми ги кажеш ли?
Усмивката му стана лукава.
— Струва ми се, не.