— А ти как се сдоби с такова нормално име?
— Някакъв свещеник го предложил като компромисен вариант. Бил съм вече на три месеца, а родителите ми още не били постигнали съгласие за името ми. По онова време баща ми плавал из Йонийско море. Истинското ми име е Андреас.
— Не искаш ли един малък Андреас?
— Не особено. Нямам слабост към династиите.
— А имаш ли все пак някакви предпочитания?
— Никакви. Ти кръсти детето.
— Би ли възразил срещу руско име?
Очите му за миг се присвиха, но после я увери:
— Не, щом ти го желаеш.
— Семейството на майка ми е руско…
Веждите му се стрелнаха нагоре.
— Сибир е доста далеч от Русия.
— Дядо ми, принц Самарин, бил заточеник.
— Едва ли е одобрил факта, че дъщеря му се жени за местен.
— Той не държеше на общественото мнение. Тревожеше се единствено заради политическите възгледи на баща ми. Съзнаваше колко е опасно да се противопоставяш на държавата. — Тео замлъкна, обзета от спомени. — Умря от собствената си ръка — бавно продължи тя, — когато узна за смъртта на майка ми. Тя бе последното му оцеляло дете.
— Руско име би било много хубаво — Дюра си мислеше колко е била самотна Тео.
— Благодаря ти. — В очите й заблестяха сълзи. — Не мислех, че всичко това ще ме трогне така, след толкова години.
— Човек не забравя. — Дюра се пресегна през масата, за да хване ръката й. И неговите родители бяха мъртви от години. Често мислеше за тях. — Но ние ще си създадем наше семейство. Вече дори сме започнали — увери я той усмихнат.
— Трябва да спечелиш тази война.
— Точно това възнамерявам да направя.
— А после ще ме отведеш в Ница?
Той се усмихна.
— Това ще е първата ми работа.
— Никога не съм се качвала на яхта.
— Ще ти допадне. — Не спомена, че тя ще е първата жена, стъпила на „Маргарит“.
— Стига ти да си там.
— Винаги ще бъда там.
В очите й, впити в неговите, имаше стаена тъга.
— Понякога се плаша… при цялата тази…
— Аз ще се грижа за твоята безопасност. Случилото се няма да се повтори. — Бе наредил да се засили охраната около нея.
Тео си пое дъх и се опита да прогони ужасните спомени.
— Благодаря ти, че ме намери.
— Щях да те открия, където и да си.
— Станала съм толкова ревлива. — Тя избърса очи със салфетката.
— Преживя прекалено много. — Пое си дъх, за да се овладее, защото изпита необуздано чувство за мъст. — Не биваше да страдаш толкова. — Чеченците бяха умрели същия следобед. Ако зависеше от него, щеше отново да ги убие. — Допада ли ти менюто на Минген? — смени той рязко темата, сякаш беше гост на официална вечеря, отдал се на безгрижно бъбрене.
— Да. — Тео подсмъркна.
Дюра се наведе напред, взе мократа салфетка от ръката й и избърса сълзите й.
— Тогава е редно да ядеш повече. Бебето ми се нуждае от повече храна.
— Много ми е приятно, когато говориш така. Много съм доволна, че нося твоето дете.
— Бих искал да забравя за целия свят и да отплаваме с яхтата.
— Един ден и това ще стане.
— Ще се погрижа непременно да стане.
През следващите дни се посвети на целите си. Цели, които биха били непосилни за по-слаб мъж. Престоеше му да спечели война. Боней и Шолет се намираха постоянно в малката спалня на втория етаж и непрекъснато разпращаха съобщения по куриери. Дюра, Минген и голям брой прислужници обграждаха Тео с грижите си. По едно време тя дори възропта, че се чувства като пуйка, която угояват за Коледа.
— Просто понапълней заради мен, ma chere — увещаваше я Дюра. — Ще се възхищавам на всяка новопоявила се тлъстинка.
След пет дни Минген обяви, че вече може да се движи. Веднага приготвиха каруца с меко легло — скъпоценният товар нямаше да усети нито една от дупките или грапавините по пътя. От време на време Дюра яздеше до нея, но по-често той и Боней яздеха заедно, потънали в работа, а Шолет все пишеше бързо-бързо.
Тамир ги посрещна в Базелдорф. До Цюрих тя все глезеше Тео като дете. Бебето е в безопасност — бяха потвърдили и Минген, и Тамир. Дюра бе до нея. Австрийците още нямаха намерение да нападат.
Беше като блажен отдих.
Осигурената в Цюрих квартира отговаряше на изискванията на Дюра за пълна безопасност. Когато вдигна Тео от каруцата и я понесе по алеята към входната врата, той й каза усмихнат:
— Добре дошла в първия ни дом.
Тео погледна към импозантната фасада на вилата на хълма и усмихната пророни:
— Ще ме разглезиш.
— С най-голямо удоволствие. Пожелай си нещо, когато те пренасям през прага.
В този момент, сякаш по негласна команда, вратите се отвориха и в обширното антре мирно застана внушителен иконом.