Все още го преследваше спомена за нейното кървене, тогава се чувстваше така безпомощен.
— Внимавам, скъпи. А Тамир ни кара да си мием ръцете по хиляда пъти на ден. И не пием водата от лагера. Тя проявява по-голяма предпазливост дори от теб. Добре съм.
— Трябва да въведем някои правила!
— Правила или заповеди?
Дюра тихо изруга.
— Желая това дете толкова много. Никога не бих направила нещо, с което да му навредя. Не се сърди, скъпи, Просто ме обичай.
Устните му се извиха в усмивка.
— Това е лесната страна на въпроса.
Всичко останало — нейният съпруг, неговата съпруга, армията на ерцхерцога, хилядите километри, които разделяха родините им, опасностите, които грозяха Франция, като че ли нямаше значение.
— Толкова много ми липсваше, а ти дори още не си ме целунал. Само ме упрекваш!
— Може ли да поговорим за училището утре сутринта?
— Преди осем.
— Дали няма да постигнем компромис?
— За какво?
— Да провеждаш занятията тук, а не в лагера.
— Ще се наложи да освободим още стаи.
— Не ме интересува, дори да изпразниш всички стаи, Освен тази — довърши той усмихнат.
— Толкова си мил!
— И други са ми го казвали.
— Но не като мен — прошепна тя закачливо.
— Разбира се — отвърна той галантно и чаровно.
— А сега трябва да ме прегърнеш. И да ме целунеш, преди да ме любиш.
Само на сантиметри от устните й той застина, проумял последните й думи. Изправи се и тихо отвърна:
— Няма да те любя. Очите й се разшириха от изненада.
— Естествено, че ще ме любиш.
Той се отдръпна и се настани на близкия стол.
— Не, няма.
Надигайки се, Тео възкликна смаяно:
— Не говориш сериозно, нали?
— Има опасност да те нараня.
— Андре — спря го раздразнено тя, — напълно съм здрава. Няма как да ме нараниш.
Той само поклати глава.
— Попитай Минген — Гласът й се извиси. — И той ще ти каже, че съм напълно здрава.
— Няма защо да говоря с Минген. Не възнамерявам да поемам никакви рискове.
— Ще умра от копнеж по теб — проплака Тео с умоляващ поглед. — Будя се нощем влажна от желание. Знаеш ли колко дни те няма?
Гласът й стана дрезгав шепот. В дълбоките й зелени очи светеше неутолима жажда. Тя докосна куртката му и започна да разкопчава копчетата.
Ръката му я спря нейната.
— Не!
Тео се наведе и се притисна към него, а гърдите й попаднаха в ръцете му.
— Ще ме обладаваш много бавно, а аз няма да мърдам. Просто искам да те усетя в себе си…
Той затвори за миг очи, за да прогони надигащата се похот. Не беше погледнал друга жена през изминалите седмици. Не беше пожелавал друга, докато офицерите му се забавляваха нощем. И то не от принципност, а защото другите жени не го привличаха. Приближените му не спряха да му се присмиват, но той остана непоклатим.
— Не — грубо отсече Дюра и отдръпна ръцете си. Изправи се рязко — никак не бе сигурен дали насаме с нея би успял дай устои.
— Андре, моля те! Моля те… Заради мен…
Би трябвало да излезе, мина му през ума, но това изискваше повече воля, отколкото имаше в момента, когато топлината на тялото й бе само на сантиметри от него и го изкушаваше до умопомрачение.
— Поговори с Минген — не отстъпваше Тео. — Моля те, скъпи. Той ще те убеди.
Неспособен да помръдне от силните желания, които го раздираха, Дюра премисляше предложението. В това време Тео се надигна, прекоси краткото разстояние, което ги делеше, и обви кръста му с ръце, за да се притисне по-плътно до него. Той едва чуто пророни:
— Ще видя какво ще каже докторът.
Разкъсван между унижението и тревогата, Дюра тръгна към малкия кабинет на Минген в задната част на вилата. Отвори вратата и застана на прага мълчалив и нерешителен.
Минген, седнал зад бюрото, вдигна глава и се усмихна.
— Върна се значи.
— Преди няколко минути.
— Предполагам, че си ядосан заради училището.
С това Минген си обясни хладното държание на Дюра.
— Да. Не биваше да го допускаш.
— А ти би ли успял да я спреш?
Пробягналата по лицето на Дюра усмивка заприлича повече на гримаса.
— Колкото ти си успял. Тук ме води… — Пое си дълбоко въздух. — …една проклета дилема. Merde! Току-що говорих с Тео — подхвана наново той, поколеба си, а после забързано завърши: — и не успяхме да постигнем съгласие по един въпрос.
— За училището ли?
Дюра прокара ръка през разпилелите се по челото му къдрици.
— Не.
— Но все пак е нещо, в което мога да ви помогна?
— Ами… Не успяхме да се споразумеем… Макар Тео да е на мнение… О, по дяволите! — избухна Дюра. — Господи! Страшно неловко се чувствам.