— А, за сексуална дилема — промълви Минген, досетил се за естеството на проблема от видимото неудобство на Дюра.
— Никога преди не съм искал разрешение — изсумтя генералът. — Дори когато бях много по-млад. — Стоеше изопнат като стрела, а едрото му стройно тяло изпълваше рамката на вратата. — Страх ме е дори да я докосна.
— А няма защо — увери го Минген тихо. — Тя напълно се е възстановила.
— Наистина ли? Възможно е да се възстановиш след такава загуба на кръв?
— Тео няма трайни поражения. Както и детето. Те са напълно здрави.
— Вече си по-убеден, че детето е наред, така ли?
— Да. Макар че нищо не е сигурно при една бременност.
— В което именно е въпросът. Не искам да поемам никакви рискове, когато става дума за Тео.
— Тя е много здрава, генерале. Бъди сигурен, че няма да и навредиш. А сега, тъй като губиш в този спор — завърши той с усмивка, — трябва да се извиниш на графинята.
— С удоволствие, Минген. Но не мисля, че губя. Благодаря ти… Благодаря ти много, че си се грижил за Тео.
— Аз ти благодаря, че помогна на Прусия да запази неутралитета си.
— Удоволствието бе мое, хер Минген. — Дюра леко се поклони. — Приятна вечер.
— И на теб, сър — промълви Минген, но Дюра вече бе изчезнал в коридора.
— Увери те, че всичко е наред, нали?
При появата на Дюра Тео спря да кръстосва нервно стаята.
Дюра отвърна сдържано:
— Права си. Потвърди, че си напълно здрава.
Тя тръгна към него със сияйна усмивка.
— Нали ти казах. Чувствам се прекрасно. — Взе ръката му в своята и преплете пръстите им. — Само дето чудовищно ми липсваше…
Дюра вдигна ръката й и нежно я целуна.
— Все пак дай ми малко време, за да свикна с всичко това.
Прекоси стаята и застана до прозореца, през който се виждаше езерото.
— Не искаш ли бебето?
Стоеше съвършено неподвижна, наблюдаваше гърба му, а сърцето й биеше учестено.
— Искам го, естествено — отвърна той безчувствено, взрян в проблясващата повърхност на езерото.
Реалната възможност да има дете го бе връхлетяла с цялата си сила на връщане от кабинета на Минген.
— Какъв ентусиазъм само — иронично подметна тя.
— А ако възникнат проблеми? Дори Минген призна, че няма абсолютна сигурност. — Никога нямаше да забрави гледката как тя лежи окървавена в канавката.
— Няма да възникнат. А ако все пак нещо стане, Минген е тук. Нали каза, че желаеш това дете?
— Но действителността действа отрезвяващо.
— Това пък какво значи?
— Представа нямам. — Беше отсъствал три седмици и преди да замине, приказките за бебето му се струваха по-скоро желание, отколкото реалност. Извърна се от прозореца и продължи: — Обичам те, Тео. През изминалите седмици няма секунда, през която да не си ми липсвала. Поне десетина пъти бях готов да изпратя да те доведат при мен.
— Трябваше да го сториш.
— Мислех, че си на легло.
— Не се налагаше, но ти бе така настойчив в писмата си, че не ми се спореше.
— Помисли си, скъпа… Може да мине време, преди да се приспособим…
— Към бебето ли?
Тя не откъсваше изпълнен с очакване поглед от него.
— Към бебето и здравето ти. Никога преди не съм бил баща.
— Трябва ли да получа бележка, подписана от Минген? — попита тя с бегла усмивка, защото добре разбираше обзелите го тревоги. — И аз никога не съм била майка, но знам, че се чувствам великолепно. Как да те убедя? Да ти покажа ли колко съм здрава? — Започна да разкопчава брошката на врата си.
— Недей! — Беше напрегнат. — През последните няколко седмици се нагледах на кокетки.
— Така ли?
В зелените й очи проблеснаха предупредителни пламъчета.
— Не съм казал, че съм ги докосвал — продължи той навъсено, отпусна се на тапицирания стол, облегна се и затвори очи. — Защо се караме? И двамата ще го преживеем, ако не се любим известно време.
— Аз няма.
Очите му се отвориха рязко и се впиха в нея.
— Поне ще ме вземеш ли в прегръдките си? — умолително произнесе тя. — Броих секундите до завръщането ти.
Той се усмихна печално и разтвори ръце.
— Кажи ми какво видя по време на пътуването. — Тя се настани в скута му и се облегна на него.
— Стотици километри незащитени граници — промърмори той, галейки копринените й коси. Тялото му се изпълваше със задоволство.
— Това тревожно ли е?
Дюра се засмя на прекалено меката дума.
— Да, но не в този момент. Сега ми се ще да мисля за теб. И как закусваме заедно в леглото.
— А защо не вечеря?
— Апетитът ти очевидно е огромен.
— Щеше ми се и твоят да е такъв — измърка тя.