— Париж не е наредил отстраняването ти от поста засега — напомни Боней.
— И съм смаян, че Моро въобще обмисля поемането на командването. Копелето се страхува от всякаква стрелба.
— Но той няма да припарва до бойните линии, mon ami — увери го спокойно Боней, който разбираше гнева на Дюра, но подхождаше по-хладнокръвно.
Генералът се извърна към него.
— Никога ли не повишаваш тон? — По лицето му неволно се появи усмивка.
Боней сви рамене.
— Не бих се ядосвал заради Бернадот. След месец няма да го има, а списъкът с враговете му е доста дълъг.
— Значи да не се подготвям за оттегляне от командването?
— Във властта има достатъчно мъже, които съзнават, че не бива да те губят.
— Но дотогава… — Дюра въздъхна. — Омръзна ми да ме обсипват с писма и някакви глупаци да настояват да нападам.
— Вече месец не изпълняваш тази заповед…
— Нужни са ми обещаните от началото на пролетта подкрепления. А и няма да е зле да получим и продоволствия.
По-здравомислещите глави в Париж надделяха и не бе посочен приемник на Дюра. През юли най-после пристигнаха подкрепленията — осемнадесет хиляди души. През целия месец линията около Цюрих остана спокойна и макар да бе невъзможно да се забрави войната, летните вечери бяха тихи, а бризът — освежаващ. Австрийците не разполагаха нито с достатъчно сили, нито имаха добра организация, за да предприемат по-мащабна атака.
Дюра и Тео прекарваха заедно тези седмици преди началото на военните действия. Къщурката под боровете се превърна в техен оазис, където дори Тамир не ги безпокоеше, освен ако Тео не я повикаше. Тя съзнаваше с колко малко време всъщност разполагат. Това постоянно се въртеше в главата й. Не минаваше ден без съобщения за придвижването на австрийските войски, които всеки момент очакваха и руски подкрепления.
— Напомня ми за вкъщи — обяви една вечер Тео, докато наблюдаваха как небето сменя цвета си при залеза на слънцето. — Боровете, необятното небе и хладният въздух. Мислиш ли, че някога ще дойдеш у дома при мен?
— Когато войната свърши, ще дойда където искаш с теб. — Седяха един до друг, а ръката на Дюра лежеше върху нейната. — И колкото сме по-далеч оттук, толкова по-добре.
Подкрепленията му пристигаха, армията на Дюра се засилваше. Съвсем скоро щеше да е готов да нападне.
Но преди това се налагаше да отпрати Тео.
Вече говори с Боней, а Минген се съгласи да придружи Тео и Тамир до Париж и да остане с тях, докато се роди детето. Снабдиха се и с необходимите документи.
Бременността вече започваше да й личи, а това означаваше, че тя трябва да се озове в безопасност, докато още е в състояние да пътува. Утре ще й го съобщи, обеща си Дюра наум. Но не го стори. Както не го стори и на по-следващия ден.
Най-после Боней повдигна въпроса и генералът раздразнено отвърна:
— Знам, знам.
Силното му нежелание да се раздели е нея го правеше извънредно чувствителен на тази тема.
— Прекалено много мислиш за нея. Пращаш хора да проверяват по пет пъти на ден как е…
— Не са ми нужни съветите ти!
— Ако е далеч и в безопасност, няма защо да се притесняваш или да се чудиш дали е добре охранявана, или…
— …да излагам хората си на риск с постъпките си — довърши Дюра с въздишка. — Благодаря ти, Анри — добави тихо той, — че ме подсети.
— Нейното присъствие затруднява кампанията.
— Да, редно е да отдам цялото си внимание на предстоящата офанзива. Ще я пратя да замине… утре — завърши Дюра леко усмихнат.
— Така тя и бебето ще са по-малко уязвими.
— Да, да. Ще бъде несравнимо по-безопасно за тях. Колко деца имаш, Анри? — Никога не се бе интересувал от семействата на подчинените си.
— Четири, сър.
— И всичките са здрави?
— За щастие — да.
— Господи! Постоянно се тревожа за Тео, за раждането… Как ще се справи тя сама? Редно е да съм с нея. И се тревожа за детето още преди да се е родило: дали ще бъде здраво, ще доживея ли да го видя. Никога преди не съм се тревожил така.
— И все пак ще трябва да се загрижиш малко и за кампанията — отбеляза Боней с усмивка.
— Не ми го напомняй, Анри. Тео наистина промени всичко.
— За жалост Суворов напредва в Италия.
— Ако Жобер не го задържи в Лигурия, съвсем скоро ще се изправим пред генералисимуса.
— Но първо пред ерцхерцога.
Дюра се усмихна мрачно.
— Време е тя да си върви.
Когато обаче го съобщи на Тео следващия ден, тя извика: „Не!“ и го зашлеви през лицето. Той остана безмълвен, а графинята не спираше да повтаря: „Не, не“. Най-сетне изтощена се отпусна в прегръдките му.
И в неговите очи за миг се появи влага, но той преглътна и, притискайки я силно към себе си, промълви: