— Ще дойда да те взема след няколко седмици.
— Лъжеш! — Бе заровила лице в гърдите му.
За жалост беше права. Суворов нямаше да стигне Швейцария преди края на септември.
— Няма да е за дълго… — Взе я на ръце и я отнесе до единствения стол, който Шолет бе успял да намери за малката им гостна. Седна и я притисна силно. Самият той не знаеше как ще преживее следващите седмици без нея. — Мислех си да отидеш в Париж и там да ме изчакаш. Минген ще те придружи.
— Няма да отида!
— Офанзивата започва след два дни. Длъжна си да мислиш за бебето, а аз трябва да съм сигурен, че си в безопасност.
— Ще остана с жените и децата в тила. Минген ще дойде с мен, а и Тамир…
— Не — прекъсна я той рязко и я отдалечи, за да види решителността в погледа му. — Как, по дяволите, да проведа тази кампания, ако постоянно мисля дали някой австрийски отряд не е нападнал лагера на жените? Как въобще да мисля, ако знам, че ти и детето ми сте гладни, на студено или заплашени от цялото това кръвопролитие? Не! Не можеш да останеш!
— Кажи ми колко време няма да съм с теб? — Животът й, щастието й бяха свързани единствено с него.
— Господи, Тео, нямам представа. — Отново я притисна в обятията си. — Два месеца, може би три… Господи, тук съм от януари, а австрийците продължават да подсилват армията си. Минген ще те отведе до една малка къща, която имам в околностите на Париж. Ти и бебето ще бъдете в безопасност.
— Може никога повече да не те видя…
— Да… Ще ме видиш.
— Позволи ми да остана само още няколко дни. Ще отида в Бремгартен. Там ще бъда на сигурно място. Или в Базел? Там не е опасно, а не е така далеч като Париж.
Той поклати глава.
— Ако не удържим срещу ерцхерцога, армията му ще стигне до Базел за един ден. Ако не го удържа, цяла Франция ще бъде застрашена. Париж предлага най-голяма сигурност.
— Кажи ми кога ще те видя отново. Излъжи ме.
— По Коледа със сигурност. Армиите ще са на зимен режим.
— Дотогава ще съм родила бебето.
— Трябва да изпълняваш всички предписания на Минген — Дюра прокара пръст по извивката на веждата й. — Тревожа се за теб.
— Като гледам как се суетят около мен — промълви тя с игриви пламъчета в очите, — понякога се чувствам излишна, все едно нямам нищо общо с бебето.
Дюра се усмихна.
— Накарай Минген да ми телеграфира новината веднага.
— Ти трябва да се пазиш заради нас.
Очите му станаха сериозни.
— Разкажи на детето ни за мен.
— Не говори така.
— Не е изключено да те виждам за последен път и не искам да се разделя с теб, без да ти кажа колко много те обичам. И колко много щастие ми донесе. — Леко докосна брадичката й, хвана я нежно с пръсти. — Кажи на детето ни, че много исках да присъствам при раждането му и че винаги ще бдя над вас.
— Ще умра без теб — едва чуто прошепна тя. Сърцето й щеше да се пръсне.
— Не! Ако не се върна, живей и за двама ни.
Ще си бъдеш у дома за Коледа, знам го, и тогава отново ще сме заедно.
И заедно ще доживеем до дълбоки старини…
— Веднъж спомена нещо за дузина деца?
— Помня. Никога преди не съм изпитвал подобно чувство.
— Нито пък аз. Щастието ме споходи именно през онази нощ.
— С малко късмет отново ще те направя щастлива.
През нощта се любиха. Диво, отчаяно и… тъжно. И двамата изпитваха еднаква болка.
Съвместният им живот щеше да бъде нарушен.
Когато най-после заспаха, той я държеше плътно притисната към себе си не искаше да се разделя е нея дори за миг.
Карета й бе готова рано сутринта, както бе наредил. Минген и Тамир чакаха отвън. Боней, Шолет, Виже и група войници също бяха там, за да й кажат довиждане. Нямаше време за интимни сбогувания. В главата й се въртеше една-единствена мисъл — изгубва Дюра завинаги. Бавно излезе с него в малкия двор пред къщурката. Боней и Шолет й пожелаха лек път и изпратиха писма по нея до семействата си. Виже й поднесе малък букет диви цветя.
Тео се усмихна. Едва си наложи да не заплаче.
Войниците, които бяха посещавали училището й, й бяха написали бележка е благопожелания.
Тя се ръкува с всички. Питаше се дали ще умре от скръб.
— Тези хора я обичат толкова силно, колкото я обича и Дюра — прошепна Шолет на Боней.
— Всички доброволно предложиха да я ескортират до границата — отвърна Боней тихо, — макар да знаят, че цяла нощ няма да спят и ще трябва да се върнат до утре вечер заради нападението.
Дюра настани Тео в каретата и тихо промълви:
— Винаги ще те обичам! Където и да съм… — и я целуна за последен път.
— Върни се при мен! — Сълзите се стичаха по бузите й.
Той кимна, но не каза нищо.