— По-добре, отколкото да изгнием в затвора. Кажи на Тамир да приготви малък куфар. И не излизай от къщата. Човек никога не може да е сигурен с Фуше. Понякога той прави далеч повече, отколкото му е наредено. Ще се оправиш ли без мен днес? Не се страхувай.
— Ще помогна на Тамир да опакова багажа и ще се разходя из дома на Андре за последен път. Не вярвам Фуше веднага да нанесе удар, защото искат Андре да е на тяхна страна.
— Надявам се именно това да ни даде възможност да се настаним на по-подходящо място. Би ли приела Прусия като временен дом?
Трябваше бързо да набави паспорти и всички необходими документи чрез представителствата на немските княжества.
— А би ли ме отвел вкъщи в Сибир?
През последните няколко секунди бе разбрала какво трябва да направи за себе си и Дюра.
— Корсаков няма ли да те открие там?
— Не и в тайгата. А и уединението изведнъж ми се хареса. Пък и откъде ли би разбрал Корсаков какво е станало с мен в хаоса на войната? Може да съм загинала.
— Какво име искаш за руския си паспорт? — попита Минген с разбираща усмивка. — Ще се погрижа и за фалшив смъртен акт.
В ушите й не звучаха фанфари, но Тео разбра, че е взела правилното решение, защото в душата й настъпи невероятен покой. Голямата битка бе приключила.
— Ти си истински приятел, Антон. Наистина ли може да се издаде смъртен акт? — Когато той кимна, тя продължи с топла усмивка: — В такъв случай ми сложи някакво южняшко име на паспорта… Нещо като Джорджия. Така, когато пресичаме границата, никой няма и да помисли за Сибир. — В следващия миг жестоката действителност я връхлетя и усмивката изчезна от лицето й. Замени я тъга. — Има ли шанс да видя Андре, преди да се махнем оттук?
— Вероятно. Ще му телеграфирам за плановете ни.
— Той изобщо не е предполагал, че присъствието ти ще предизвика такова вълнение. Дори не е в течение на последните конспирации за завземане на властта.
— А аз единствено исках да дочакам раждането на детето си и завръщането на Андре у дома.
— Събитията ни притискат. Това беше нещо като кратка ваканция.
— Не завиждам на Андре, ако трябва да работи с тези мъже, които ни посетиха. Готови са да предадат и собствените си семейства.
— Дюра ги познава. Знае и недостатъците им.
— Те се нуждаят от него, нали?
— Сама видя. Всеки от тримата по свой начин разчита на Дюра.
Изражението й стана замечтано.
— Дали ще имам Андре по-късно, когато вече не им е нужен?
— Не губи надежда. Та той може и да не се заинтересува от предложенията им и да дойде при теб веднага щом войната свърши.
— Но как ще им откаже? Той е човек на дълга, а страната му се нуждае от него.
Зачуди се дали тези, които я бяха посетили, имаха право в преценките си за Андре и неговото постоянство. Заблуждаваше ли се тя като мислеше, че любовта му към нея е по-силна, отколкото връзките му в миналото?
— Егоистично ли постъпвам, като бягам от всички тези ламтежи за власт? — плахо попита Тео. — Изоставям ли го всъщност?
— Просто и ясно: за теб става опасно. Дюра ще те разбере.
— Дървена къщурка в дебрите на тайгата започва да ми се струва много привлекателно място.
— Тогава да се погрижим да я имаш.
Тръгнаха същата нощ. Придвижиха се тихо до брега на реката, Минген им помогна да се настанят в малката лодка и с гребане ги отведе на отсрещния бряг. В странноприемницата ги чакаше карета и на сутринта вече бяха далеч от Париж.
На два пъти сменяха конете. Веднъж спряха за нощуване в едно затънтено село. Междувременно Минген отиде на кон до близкия военен щаб, за да провери има ли отговор на телеграмата му. Нямаше.
— В офанзива е — съобщи Минген при завръщането си. — Вероятно не я е получил.
Пет дни по-късно наближиха Базел, откъдето поеха на север към немските княжества. Изведнъж Тео усети как я обзема паника. Дотогава някак успяваше да се справи с раздялата, повтаряйки си, че постъпва честно: жертваше личните си чувства в името на нещо по-велико. Напомняше си и че нещата в Париж могат да се развият така, че да си възвърне Дюра: той да не приеме, или да намерят друг генерал, който да осъществи плановете им, или Дюра да поиска тя да остане с него… Ала в никой от постовете по пътя им нямаше отговор на телеграмата на Минген, а след ден-два тя щеше да е далеч.
Вече не бе възможно да гледа на раздялата спокойно, особено след като се засилваше вероятността никога повече да не го види. Искаше й се да отиде при него където и да е и да го умолява да й разреши да остане.
Но Минген нямаше да се съгласи. Нито Тамир. Самият Андре нямаше да приеме подобно поведение. А и как щеше да го открие из бойните полета на Швейцария?