Същия следобед Базел се появи в далечината и тя почти се разплака. Щяха да прекарат нощта там, а на сутринта продължаваха на север.
Хотелът се намираше на брега на Рейн. Минген й осигури голяма елегантна стая с балкон и изглед към реката. Залязващото слънце къпеше средновековния град в злато. Гледката внушаваше невероятно спокойствие. Войната още не бе стигнала до този граничен район.
Колко близо бе до него всъщност! И колко невъзможно й бе да го намери.
Поне е жив, утешаваше се Тео. Иначе новината за неговата смърт щеше да се носи из града. А докато е жив, има надежда.
Остана седнала до прозореца, докато залезът отстъпи пред нощта и първите звезди затрепкаха на небето. Когато Тамир дойде да я уговаря да си ляга, тя се подчини като послушно дете, но не заспа. Лежеше будна и броеше ударите на църковните камбани, които отмерваха часовете. И с всеки звън мислеше, че сърцето й ще се пръсне от мъка.
Мислеше, че вече няма да изпитва тъга и болка, че себеотрицанието и чувството за изпълнен дълг ще я поддържат.
Колко бе грешила…
19
Първоначално тропотът на конете едва стигаше до ушите й, но ехтежът се засилваше. Несъмнено това беше типичното чаткане на копита. Шумът събуди и персонала на хотела. Тео чу да се затръшват врати, после забързани стъпки нагоре-надолу по стълбището. Факлите по фасадата изведнъж блеснаха и светлината им се отрази в реката.
С пристигането на ездачите на площада пред хотела тътенът заглъхна. Басови подвиквания смениха тропота от копитата. Из хотела се разнесе глъч, викове и крясъци.
Обути в ботуши крака затропаха в трапезарията. После ехото от един-единствен чифт ботуши с шпори се разнесе по коридора. Сърцето й замря.
Стъпките спряха пред нейната врата. Тя седна в леглото.
Някой пъхна бързо ключ в ключалката и го завъртя така яростно, че се чу стържене. Тя отметна завивките и скочи.
Вратата се отвори със замах. Той стоеше пред нея: тъмна, неясна сянка в мрака, с проблясваща на светлината на свещта сабя, препасаната на кръста.
— Страхувах се, че ще те изпусна…
— Андре — промълви тя.
Страхуваше се да помръдне, да не би да се окаже зрителна измама.
Той пристъпи напред, затръшна вратата след себе си и почти едновременно свали изцапаните си ръкавици.
— Целият съм мокър. — Едва дишаше. Взе обаче разстоянието помежду им с три големи крачки.
В следващия миг ръцете му я обгърнаха. Сърцето й се изпълни отново с надежда.
— Яздя от сутринта. — Притискаше я с все сила. — Изпратих бележка — шепнеше в косите й с благодарност и радост, убеден, че се е намесил някакъв добър дух, — но телеграфните линии излизат от строя. Все си мислех, че вече си заминала.
Тя се бе вкопчила в него.
— Колко дълго можеш да останеш?
— Съвсем малко. — Не биваше изобщо да напуска Гларис. Наложи се да мине през две австрийски застави, за да стигне до нея. — Хората ми долу хапват. Веднага поемаме обратно. Но трябваше да те видя, преди да напуснеш Швейцария.
— Налага ли се да отпътувам?
Бе се отказала от всякаква гордост. Той не отговори и за миг й хрумна, че може да отвърне „НЕ“.
— Ще бъдеш в по-голяма безопасност вкъщи… Ще ми се да можеше да останеш, но скоро започваме атаки срещу Цюрих.
— А Талейран?
— Първо се налага да спечеля тази война. Останалото да върви по дяволите. Може ли малко светлина? Искам да те виждам по-добре. Политиката не ме интересува. — Хвана я за ръка и я поведе към леглото. — Не ме оставяй да заспя. — Гласът му тежеше от умора. — Шолет ще дойде да ме вземе след два часа.
— Седни… легни. Ще запаля още свещи.
Стигаше й да е до нея. От дни се молеше за тази среща.
— Невероятно красива си — прошепна той. — Мислех за теб всяка секунда, откакто тръгна.
— Знам, че има Господ, защото откликна на молбите ми. — Седна до него и погали влажните му коси.
— Ще намокря одеялата. — Започна да разкопчава куртката си. — Валя почти през целия път до Базел. Как сте ти и детето?
— Много по-добре сега, когато си тук.
— И аз се чувствам така. Войната да върви по дяволите. — С разчорлените си коси и сияйната си усмивка приличаше на момче. — Изглежда на тридесет и седем ми е време да се оттегля. — Метна куртката на пода.
— Ела да живееш с мен в тайгата. — Тео вдигна куртката и я метна върху таблата на леглото, за да съхне.
— Само ние тримата. — Изхлузи единия си ботуш и го хвърли.
— И никой друг.
— До следващото бебе — обяви той с възторжена усмивка.
— Ще се налага да ловуваш и да ходиш за риба, за да ни храниш.
— С огромно удоволствие. Взе ли ми въдиците? И вторият ботуш се стовари на пода.