— Сега, моля те… — Гласът й потреперваше. — Сега…
Едва произнесе думата. Бавно, предпазливо той навлизаше по-надълбоко и по-надълбоко. Обгръщаше го странна топлина, докато се стараеше да забави ритъма, за да се наслади по-дълго на блаженството.
Тя докосваше гърдите му, раменете, лицето, всичките й сетива бяха възпламенени. Косите й се бяха разпилели по възглавницата, а лицето и шията й бяха поруменели.
— Остани завинаги — помоли тя.
— Никога няма да те оставя — промълви той, макар и двамата да знаеха, че тази нощ може да бъде и последна за тях.
Очите й се изпълниха със сълзи.
Люби я нежно. Изсуши сълзите й с целувки и й говори сладки приказки за пролетта. Всичко това й помогна за миг да забрави. Докато й говореше, той не нарушаваше бавния си ритъм на проникване и оттегляне от нея. Стигнала пълна забрава, тя усети началото на сладостните потрепервания.
— Докосвай ме… Докосвай ме…
И той я докосваше навсякъде, докато тя напълно се разтопи, а той се стовари изтощен отгоре й, също достигнал своя връх…
Бяха полузаспали в прегръдките си, когато Шолет потропа на вратата. Дюра тихо изруга, пресметна нещо бързо наум и се провикна:
— Двадесет минути.
Отново затвори очи, но само за миг. После погледна към Тео и попита:
— Спиш ли?
— Да. Не мога да помръдна. Трябва да останеш.
— Ще кажа на Шолет да води войната без мен.
— И аз това си мислех.
— А сега да се върнем в реалния свят. — Облегна се на възглавниците и придърпа Тео в скута си. — Мислех, че…
— …че мога да дойда с теб.
Сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи, и също усмихнат, продължи:
— Мислех си, че има вероятност войната да приключи, преди да паднат първите снегове. Бих могъл да съм при теб през декември или януари.
— Навярно ще ти предложат участие в Директората. Минген сигурно ти е писал.
— Не представлява интерес за мен. Тази сбирщина от негодници има нужда от здравата ми ръка върху армията. Ще си намерят някой друг.
Само за миг тя се поколеба дали да не постъпи егоистично:
— Франция има нужна от теб именно заради тази сбирщина от негодници.
— Мога да служа на Франция единствено като печеля битки. Минген ще ми съобщи къде да те намеря. Очаквай ме.
— Ще те спрат на границата. Съпругът ми ще се погрижи за това.
Дюра се усмихна.
— Нямаш ми вяра, ma chere. Тази зима ще бъда при теб.
— Постоянно ще държа запалена светлина на прозореца.
После я целуна — горчиво-сладка целувка, изпълнена с любов. Най-сладката, но и най-тъжната целувка на света. Защото му предстоеше да изтласка австрийците от Цюрих и от цяла Швейцария и нямаше никакви гаранции, че ще оцелее в това кръвопролитие. А ако накрая той и Корсаков останеха живи, трябваше да се изправят един срещу ДРУГ.
— Пиши ми, щом се роди бебето. Искам веднага да го узная… — Усмихна се бегло. — Е, в нашия случай ще мине известно време, преди да го науча.
— Пощата минава на сто и петдесет километра на юг.
— Добре, тогава ми съобщи, ако ти е възможно. И ме чакай. Ще дойда за теб и детето.
— Ще те чакам вечно — прошепна тя, обви ръце около врата му и се вкопчи в него.
Усещаше как сълзите й се стичат по гърдите му, а ароматът й изпълваше сетивата му. Бавно отдели ръцете й от врата си, целуна очите, страните и носа й, най-накрая и устните с невероятна нежност.
— Шолет скоро ще се появи. Цюрих ме чака. Пожелай ми успех.
— Желая ти — тя прокара пръст по красивите му устни — само победи и късмет.
Притисна за миг пръста й към устните си, а после я премести от скута си. Изправи се, остана за миг съвършено неподвижен, опитвайки се да преодолее умората, и като пое дълбоко въздух, посегна за панталоните.
Тя го наблюдаваше мълчаливо. Нямаше представа дали не го вижда за последен път. Опитваше се да запечати в съзнанието си мускулестото му, осеяно с белези гъвкаво тяло, с цялата сила, която то излъчваше, със сиянието на кожата му. От време на време й се усмихваше. Топлината и обичта в погледа му бяха нейната опора срещу настъпващия хлад от предстоящата раздяла. И тя отвръщаше да усмивките му, докато си мислеше какъв късмет е имала да го срещне.
Униформата беше все още влажна и той направи гримаса. Седна на леглото, за да надене мокрите ботуши, а тя коленичи зад него, преведе се през гърба му и предложи:
— Дай да ти помогна.
— С такава помощ, скъпа — усмихна й се той през рамо, — никога няма да тръгна. Облечи нещо!
Целуна го по ухото и се отдръпна. Намери нощницата из разхвърляното легло и я надяна.
Дюра вече запасваше сабята в красивата позлатена ножница, върху която бе изписано, че му е дар в знак на благодарност от Републиката за победите му в Италия през 1797.