С огромна тъга писа на Тео: обясняваше й защо не може да отиде при нея и защо тя не може да дойде при него засега. След няколко дни заминавал за Италия. Разполагал с изключителни правомощия, за да възстанови реда в армията. Дори старият му враг Бертие, сега министър на войната, се държал дружелюбно — това също подсказвало колко е окаяно положението там. Ще й пише отново скоро. Но всъщност знаеше, че ще минат месеци, преди това писмо да стигне до нея. Не е чул още нищо за детето им, допълваше той и умоляваше да му съобщи как са. Писа и за огромната си обич към нея. Питаше се дали ще се срещнат някога отново.
За пръв път мислеше за раздялата като за нещо реално и трайно. И за миг почувства, че не може да диша. Винаги си бе представял как скоро — следващия месец, или може би по-следващия — отново ще бъдат заедно. Дори когато Бонапарт го извика в Париж, той си измисли десетина причини, за да откаже онова, което дочуваше, че ще му бъде предложено. Можеше да откаже. Съзнаваше го. Но когато се запозна с цялата надвиснала опасност, разбра, че нищо няма да попречи на австрийците в Италия да нахлуят в южна Франция освен армията, която той трябваше да събере до март.
Затова и замина. Каретата и багажът му бяха готови, помощниците му вече пътуваха на юг, а Боней го чакаше във временния му щаб в Ница.
С цялото си сърце мечтае да я види, продължаваше той в писмото си, и се надява всичко да е наред с детето. Но пред тези изпълнени с надежда мечти стоеше една армия, чийто войници не бяха получавали заплата от шест месеца, армия, част от която плячкосваше, а друга — просеше за хляб и покрив. Нямаше никакви продоволствия, никакви болници, никакви боеприпаси и дрехи, И като добавка, в Ница върлуваше епидемия от тиф — четиринадесет хиляди войници бяха болни. Неговият предшественик, генерал Шампионет, бе умрял от коварната болест.
Изпращаше й цялата си любов. Ти си в сърцето и душата ми, пишеше той. Ти си моето сърце и душа. Помни ме! Чувстваше се безутешен и поразен. Накрая написа: Корсаков е мъртъв. Поне това направи за нея, помисли си с горчивина.
Отчужден и мрачен, седеше в каретата, докато пътуваше на юг. Пиеше повече отколкото трябва, беше раздразнителен и почти не разговаряше с никого. Дори вида на Ница не го развесели, когато каретата запрепуска надолу по хълма, а лазурното море проблесна на ослепителното слънце.
Но Боней, давайки си сметка защо е в толкова лошо настроение, се отнасяше търпеливо с него. И на втория ден, затрупан от работа, той вече нямаше време да мисли за миналото.
Бе му нужен цял месец, за да се справи с най-големите трудности. На 10 февруари Дюра премести щаба си в Генуа.
През пролетта вече нямаше време да мисли нито за себе си, нито за нещо друго освен за огромната армия, която стоеше пред тях. Нападнаха ги по три фронта едновременно. На 1 април численото превъзходство на противника бе толкова голямо, че до 24-ти Генуа бе обсадена и напълно откъсната от света.
22
Писмото на Дюра пристигна до Тео четири месеца след написването му — накрая бе носено и пеша през гъстата тайга.
Поемайки го в ръце, тя си даде сметка, че не е готова да понесе удара. Това писмо, получено в топлия пролетен ден, я върна към тъжната нощ в Базел, когато хората на Дюра чакаха долу, а времето им бе така оскъдно. Сега отново изпита същата горчивина и мъка. Връхлетяха я спомени.
Взираше се в писмото. Името и адресът бяха изписани с изящни извивки и решителни черти. Нежно прокара пръсти по измачканата хартия. Вълнението от обзелия я спомен можеше да се сравни само с представата за почти физическото усещане, че той протяга ръка да я докосне.
Показа писмото на малкия им син в люлката. Детето се усмихна, чуло гласа на майка си, която му разказваше за баща му, и протегна пухкавите си ръчички.
— То е от татко ти — повтори тя и в съзнанието й оживя картината как Дюра стои до вратата и й благодари за детето. Беше дълбоко признателна, че е жив. И печели за Франция. Изпита огромна радост.
Ала докато четеше писмото, усмивката изчезна от лицето й, а очите й се напълниха със сълзи. Не си бе представяла, че ще й бъде толкова болно, но се оказа, че е грешила. От мъка едва си поемаше дъх. Не преставаше да си напомня как отдавна, като разумен човек, уж бе решила въпроса с Дюра. Винаги си бе повтаряла възможността той да загине или просто никога вече да не го види. Беше се подготвяла за това. Но не се бе подготвила достатъчно да бъде изоставена.
Прочете писмото докрай и го остави на масата. Взе гукащото момченце и го притисна в обятията си — детето не понесе силата на чувствата й и се разплака. Тамир притича от кухнята, където угощаваше вестоносеца с чай и хляб.