— Той те е натъжил?
Изпитваше раздразнение, че Дюра бе разплакал момичето й. Авторът на писмото се обсъждаше във всички пощенски станции. Тамир прекоси лъснатия под, покрит с кожи, и прегърна и двете си чеда.
— Пак е отишъл да се бие — прошепна Тео, а сълзите се стичаха по страните й.
— Ще дойде, когато му е възможно — утешаваше я Тамир.
— Вярвах му.
Гласът на Тео преливаше от горчивина.
Тамир никога не бе допускала, че Андре Дюра наистина ще остави начина си на живот, за да отиде накрай света заради Тео.
— Ще дойде, пиленцето ми — залъгваше я тя. — Щом войните свършат.
— Те никога няма да свършат.
Беше я оставил преди седем месеца. Седем месеца, през които да го забрави.
В този момент бебето реши, че прекалено дълго е стояло кротко — изви се назад, размаха ръчички, зарита с крачка и заплака с цяло гърло.
— Дай да изведа Паша навън и да му покажа новото теленце. Той обича да го водя в обора — предложи Тамир. — А ти седни и пиши на генерала. Тюмен ще го отнесе.
Тео прочете повторно писмото. Отчаяно искаше да повярва на любовните излияния, но думите вероятно не представляваха нищо повече от безсмислени любезни фрази, свидетелство, че славата на Дюра на непостоянен любовник е напълно заслужена. А тя бе проявила такава наивност!
И все пак му писа — той обсебваше сърцето й, бе част от нея и тя не бе в състояние да отдели напълно живота си от неговия. Нарекох детето ни Андре Павел, продължаваше тя. Павел се казваше дядо ми. Всички го наричаме Паша. Руското умалително му подхожда. Вече командва цялата къща. Прилича на теб. После описа скромния им живот и дребните събития, които изпълваха дните и Тук е много спокойно, разказваше тя, по нищо не прилича на твоя бурен живот. Желая ти мир и щастие, добави накрая и усети как отново я обзема тъга.
Той отново се намираше на огромно разстояние от нея, отново въвлечен в битки. Малко вероятно бе някога да види сина си.
Мисля за теб, когато го държа, дописа отдолу, но после, препрочитайки го, се запита дали не е по-добре да пропусне това признание, дали няма да го смути с постоянството на чувството си, когато най-вероятно вече нова жена сгрява леглото му. Знаеше колко неестествена за него е верността.
Искрено съм благодарна за свободата си, увери го тя в послепис, вече по-официално. Научих за смъртта на Корсаков.
След колебание завърши с думите: Вечно ще те обичаме.
Подписа го просто Тео и Паша. Прибави отпечатък от палеца на момченцето и кичур от косата му. После го запечати.
След това животът продължи. Андре Дюра винаги щеше да обмисля някоя следваща кампания или подходяща стратегия, за да съхрани Република Франция. Животът му не можеше да мине в усамотена къща сред тайгата, далеч от тътена на оръдията, не можеше да се отдаде на съпругата и сина си… Да създаде семейство.
В момента домът в тайгата щеше да се стори изключително привлекателно нещо на Дюра. Генуа беше без храна близо от месец, дажбите бяха сведени до минимум. Войниците получаваха вече само парче хляб, няколко резена конско и чаша вино. Цивилните граждани — половината от това, а военнопленниците — още по-малко. Започваха да ядат и кучета, котки и плъхове.
Направиха няколко опита да пробият блокадата. Австрийците обаче бяха много силни, а малобройните войниците на Дюра — прекалено изтощени физически, за да се бият.
На 28 май Дюра заповяда на Миол да предприеме опит за изтегляне на североизток. Оказа се невъзможно. Веднага щом узна за завръщането на Миол, Дюра лично поведе два батальона, прикривайки отстъплението си. Това бе последният опит, който направиха.
На 30 май очакваха пристигането на Бонапарт и свалянето на обсадата. Тайно внесеното в града съобщение предишната седмица съдържаше тази новина. Дюра твърдо реши да издържи.
Но тридесетият ден дойде и отмина. После и тридесет и първият. Войниците на Дюра започваха да дезертират, цивилното население губеше присъствие на духа. Стотици умираха дневно от тиф и глад.
На 1 юни Дюра изпрати полковник Андрьо, началник на генералния му щаб в момента, до щаба на австрийците, за да уговорят условията за капитулация. Разполагаше с храна само за още два дни. Преговорите обаче продължиха три дни повече от предвиденото, защото Дюра не отстъпваше по няколко пункта. Отказваше да подпише какъвто и да е документ, в случай че съдържа думата капитулация. Настояваше няколко френски плавателни съда да останат в негови ръце, за да извози ранените си до Антиб. И войниците му да излязат от гарнизона с оръжието си и багажа.