Точно за каквито мечтаеше. Тя все още го обича, долови той между предпазливите и добре обмислените фрази. Това му донесе утеха и надежда. Имаше и син, когото бе кръстила на него. Улови се, че се усмихва. А когато със загрубялата си ръка докосна дребния отпечатък от детското пръстче, очите му се насълзиха. Постави копринената къдрица в джоба до сърцето си и изпрати каретата обратно в Милано заедно с куриера. Купи бърз кон и ограничи багажа си до онова, което се побра в дисагите. Само след двадесет минути бе отново на път.
Нетърпелив, яздеше по двадесет часа на ден. Спираше само колкото да поспи, да купи нови коне при нужда и да хапне на крак. Прекоси границата на Русия седмица по-късно. След още шест дни стигна Москва. Забави се половин ден в града, за да си набави карти, защото сибирските простори бяха необятни.
Пътят от Москва до Нижни Новгород през Казан, Перм, Екатерининбург и Тоболск бе добре поддържан. Станции имаше на всеки десетина километра. Преминаваше през гъсти иглолистни гори. Дните бяха красиви и слънчеви, сякаш времето му помагаше в бързото препускане на север. Тук-там проверяваха паспорта му, ала Боней се бе погрижил за всички необходими документи.
В Тоболск нае хотелска стая за няколко часа, изкъпа се, избръсна се и нареди да почистят и изгладят дрехите му, подряза си и косите. Насили се да хапне, защото след като обръсна брадата си и се погледна в огледалото, видя прекалено изпъкнали скули, а не искаше да изплаши Тео.
Само още два дни му трябваха, за да стигне до Самаров — последното селище преди тайгата. Там щеше да потърси водач. Тео живееше в област, необозначена на картите.
Пристигна късно вечерта, след като бе пропътувал близо пет хиляди километра за двадесет и четири дни. И за пръв път откакто напусна Милано, спа през цялата нощ.
На следващото утро се облече с особено старание. Дори с ирония си помисли, че се държи като юноша преди първата си среща. Три пъти сресва косите си, накрая реши да смени сакото — облече лененото. Панталоните и ботушите му бяха здрави и удобни за път. Вече не бе генерал, а мъж, който се завръща при семейството си.
Изведнъж изпита желание да пийне нещо — не бе сигурен как ще го посрещнат, не знаеше дали Тео не е намерила някой друг да я утеши. Все пак писмото й бе отпреди четири месеца.
Двете питиета успокоиха нервите на мъжа, който безстрашно бе водил войниците си срещу дулата на оръдията. Беше готов за последната част от пътуването.
Пътеката през тайгата минаваше между гъсти тополи и брези. Изникнаха и борове. Денят бе прекрасен. Пееха птички. Водачът му яздеше дребен кон с дълга грива. От време на време се обръщаше към него и му се усмихваше, сякаш да го окуражи. Не се разбираха. Служителят в хотела обаче му даде подробни указания, а когато се спомена името на Тео, човекът започна енергично да кима и да се усмихва.
Пет часа яздиха през гори, пресичаха поточета, прекосяваха клисури. Най-сетне водачът спря до малко пасбище и изчака Дюра да се приближи. Местният човек посочи напред и бързо изрече три думи. В края на ливадата край брега на сребристо езеро се виждаше дървена къща, заобиколена от помощни постройки.
Макар и отдалечена в необятното пространство, сградата бе впечатляваща: на два етажа, с няколко каменни комина и широки прозорци до пода — човек можеше да мине направо през тях. И цялата в богата дърворезба. Каменни пътеки прорязваха цветните градини наоколо. Дача на аристократи.
Съвсем по друг начин си бе представял убежището й в този затънтен край. За момент се стъписа, но си припомни, че руският дядо на Тео е бил принц, макар и в изгнание, а другият й дядо ежегодно е плащал на Корсаков в злато. Сега, когато се изправяше лице в лице с благородническия й произход, републиканските му възгледи бяха поставени на изпитание.
Водачът му обаче вече препускаше напред и той го последва нетърпеливо. Тъкмо слизаха от конете, и на вратата се появи Тамир. Тя подкани някакво момче да се погрижи за животните и след като се поклони леко на Дюра, бързо заговори на местния човек. Изражението й бе непроницаемо. Покани ги да влязат. Посочи на водача един коридор, а Дюра въведе в гостната.
— Чай?
Думата прозвуча познато. Дюра свъси вежди.
— Не. — Не бе изминал всичките тези километри, за да пие чай. — Тео тук ли е?
Тамир отговори с порой от неразбираеми думи и му направи знак да седне.
Той поклати глава и мина край нея. Излезе в преддверието и погледна широкото стълбище към втория етаж. Извика я.