Звучният му глас предизвика шум от трополене на стъпки. Само след миг по перилата на стълбището и в преддверието изникнаха любопитни хора, които се вторачиха в него.
Изруга тихо и отиде до входната врата. Отвори я със замах и от верандата повторно извика:
— Тео!
Стори му се, че чува ехо. Отново извика.
Този път отговори гласът, заради който бе яздил почти цял месец. Хукна към езерото. Продължаваше да я вика, а сърцето му лудо биеше.
Тя изникна сред брезите. Тичаше и му махаше. Викаше го.
Само след секунди се озова в обятията му, а той я завъртя — целуваше я и се смееше, обзет от неописуема радост.
— Ти дойде — прошепна тя, мислейки си с благодарност колко прекрасни същества са боговете на Тамир, защото все пак го доведоха тук при нея, когато почти бе загубила всякаква надежда.
— Съмнявала ли си се?
Остави я да стъпи на земята.
— О, да… Дълбоко. — Сети се за писмото му и как бе затворила душата си за любовта и спомените. — Но се радвам, че съм сгрешила. — Нежно го гледаше. — Разкажи ми как се реши да дойдеш, как ме намери, откога пътуваш! Увери ме, че продължаваш да ме обичаш лудо!
— Обичам те! Не може да не го знаеш!
— Десет месеца са изпитание — отбеляза тя, но не спомена нищо за жените.
— Отначало не можех да тръгна… Писах ти.
Той също не спомена нищо за тях.
— Значи ли, че войните са приключили?
Зададе въпроса безизразно. Съзнаваше, че в тези първи, секващи дъха мигове, когато току-що й беше повторил колко я обича, не биваше да пита точно това, но трябваше да знае.
— За мен — да. Ще ти разкажа всичко по-късно. За мръсната политика, за циничната дипломация. Не ми се мисли за това сега. Говори ми за нашия син.
Отговорът не бе изчерпателен, но достатъчен за мъж, прекосил половин Европа и Русия, за да се върне при нея. Чувстваше се утешена.
— Ела да го видиш. Тъкмо пиехме чай долу при езерото. Докато говореше с гордост за сина им, се опитваше да осъзнае напълно реалността — Дюра беше при нея. Проведе го през брезовата горичка към зелената морава, оградена с върби. Дебел ориенталски килим бе проснат на тревата, а на масата до него имаше огромен сребърен самовар и чаен сервиз. Небрежно седнал върху килима, някакъв привлекателен мъж си играеше с едно пълничко бебе. Късо подстриганите кестеняви коси на мъжа проблясваха на слънцето, стройното му мускулесто тяло бе изтегнато свойски. И той бе бос. Като Тео. Бебето си играеше със сребърните копчета на ризата му, а той му отвръщаше с усмивка и му говореше.
По силата на навика Дюра посегна към липсващата сабя.
— Кой е този? — изръмжа той.
— Лекарят на Паша.
— Тук ли живее?
— Естествено. Каква полза, ако Паша се разболее, а той пристигне след пет часа?
— Можеше да наемеш по-възрастен лекар.
Очите й леко се разшириха. Нахлуването на деспотичен мъж в уединеното й убежище сигурно щеше да промени начина й на живот.
— Ревнуваш ли?
— Дяволски си права — ревнувам!
— А не бива. Ние сме само приятели. Ела да те запозная със сина ни и Константин.
Тя е невероятно наивна, помисли си той, едва сдържайки гнева си. Няма жив мъж на тази земя, който да се задоволи да бъде само приятел с Тео.
Докато ги запознаваше, тонът му остана грубоват.
Гласът му дори стресна Паша. Макар че се загледа в Дюра с изпитателните си тъмни очи, малкият остана вкопчен в Константин.
Андре посегна да го вземе, ала малчуганът се развика и така силно се притисна към лекаря, че той неволно трепна.
— Да го заведа ли в къщата? — попита младият мъж.
— Не — рязко възрази Дюра.
— Дай го на мен — предложи Тео и се отпусна на килима. — Това е татко ти — тихо промълви тя и го целуна по меката бузка.
— Бих искал да остана насаме със семейството си — обяви троснато Дюра.
След двадесет и пет дневна езда не му бе до банални любезности.
— Не бъде груб, Андре!
— Извинете ме, докторе — Дюра стана толкова саркастичен, че бебето го погледна с любопитство.
— Благодаря ти за компанията, Константин. — Тео не желаеше да има публика на подобно властно настроение. — Нека Тамир предупреди готвачката, че вечерята ще е с час по-късно.
— Или два — промърмори Дюра, защото възнамеряваше да се люби с Тео веднага.
Без да му обръща внимание, тя се усмихна топло на лекаря, което още повече го ядоса.
— Добре ли си? — попита тихо Константин, докато се надигаше, и хвърли предпазлив поглед към ядосания Дюра.
— Да, не се безпокой. Андре просто е забравил, че тук няма армия. Ще бъдеш ли така любезен — продължи тя, без да обръща внимание на свъсеното изражение на Дюра, — да кажеш на Тамир, че си представям патица за вечеря. Обичаш ли патица?