— Не храната е най-важното за мен в момента — отвърна суховато Дюра.
Паша вече бе изцяло заинтересован от необичайната интонация и от съвършено непознатите му резки нюанси на думите. Наблюдаваше открито непознатия мъж, но не пускаше рамото на майка си.
Щом Константин се отдалечи, Тео разпалено се нахвърли върху Дюра.
— Не можеш да се държиш така грубо с хората, които съм наела. Нищо не те извинява. Надявам се да успееш да се контролираш по време на вечеря.
— Не разчитай. Много ми е неприятно, че този млад лекар живее с теб.
Очите й заблестяха от възмущение. — Той не живее с мен.
— Напротив. Живее под един покрив с теб и съм готов да се обзаложа, че би искал да те опознае по-добре.
— Не всички мъже са като теб, Андре. — Говореше тихо, за да не плаши Паша, но тонът й бе леден. — Константин е истински приятел.
Дюра изруга тихо пред тази глупава женска логика.
— Чудесно. Значи не би възразил, ако не му позволя да се люби с теб!
— Не си въобразявай, че ще се появиш отново в живота ми и ще започнеш да раздаваш заповеди! — Трепереше от гняв. — Едва се спасих от такъв брак.
— Не ме сравнявай с Корсаков! Той беше животно. Между другото — можеш да ми благодариш, че го убих.
Тя трепна неволно, забелязала зловещото му изражение.
— Господи, Тео — прошепна той разкаян и се отпусна на колене с тъжно изражение. — Близо месец яздих денонощно, за да дойда при теб. А те заварвам с този… този…
— Лекар.
— Не. С този мъж, който те гледа похотливо. Не ми казвай, че не го забелязваш.
— Нищо такова не съм забелязала. Как си позволяваш да говориш така? Ти винаги си бил единственият мъж, когото съм желала.
— Тогава го отпрати.
— Не е честно.
— Не ме интересува кое е честно и кое не. Искам само той да си замине. Ще намерим някой възрастен лекар.
— Константин остава!
Брадичката му се вирна, челюстта му се стегна. Не откъсваше от нея блесналите си очи.
— Ти не си генерал в моето имение. Собственица съм на територия, която се обикаля на кон за два месеца. Тук заповядвам единствено аз.
Той въздъхна бавно и продължително.
— Защо се караме?
— Защото настояваш Константин да напусне, а аз не съм съгласна. Не очаквай да приема подобни ограничения. Кажи ми, че си ми бил верен през всички тези месеци, и носле ще говорим. — Зелените й очи го гледаха предизвикателно.
Той не отговори. Само се извърна, за да седне малко по-далеч от нея. Накрая обяви:
— Не желаеш отговора, уверявам те.
— Е, добре — отвърна тя, изненадана колко неприятно се почувства, макар през цялото време да бе знаела, че в живота му има и други жени. — Тогава няма защо да го обсъждаме.
— Съжалявам. Истински съжалявам — промълви той, обзет от копнеж да й сподели как си е представял, че всяка жена, с която е бил, е тя, но съзнаваше колко нелепо би й прозвучало подобно нещо. — Нямам никакво оправдание.
— Благодаря ти. Много мразя оправданията.
— Боней ме убеди да предприема това пътуване.
— Не съм сигурна дали имам желание да чуя историята.
— Чакай, Не исках да прозвучи така. Просто бях убеден, че вече си се омъжила.
— Получих няколко предложения. Константин, между другото, е единият.
— Знаех си, дявол да го вземе — избухна Дюра. Сляпа ревност измести цялото му смирение. — Знаех си!
Тео поклати глава.
— Просто искаше да направи нещо мило за мен, след като Паша се роди, а аз все плачех за теб. Предложи да се грижи за нас.
— Много мило от негова страна.
— Минген обаче му обясни, че трябва да се нареди на опашка — продължи тя закачливо и весело. — Самият Минген предложи да заеме мястото ти на баща, както впрочем и съседът ми принц Дуков, и…
— Господи! От всички ли трябва да се пазя?
— Няма нужда да се пазиш от никого, скъпи. Аз искам единствено теб.
Замисли се върху последните й думи, изречени с такава простота. Не откъсваше очи от нея, сякаш по лицето й щеше да се изпише дали говори истината.
— Май е така. — Вече се чувстваше по-спокоен.
— Така е, разбира се. От вечерта, когато влезе в трапезарията на кметската къща в Сарган, знаех, че съм загубена.
— И ти ми направи силно впечатление.
Тя се усмихна.
— Помня.
— Е, готова ли си да се омъжиш, след като си отказала на съперниците ми?
— Предложение ли ми правиш? По този обикновен начин? Ние жените предпочитаме малко романтика.
— Мислех, че да прекося пет хиляди километра за двадесет и пет дни е достатъчно.
Тя се засмя и след секунда към нейния смях се присъедини и този на Паша, който безпогрешно долавяше, че майка му е щастлива.