Актьорите обаче не бяха единственият проблем, който затормозваше работата по „Съдбовна зима“.
Докато времето течеше и мозъчният тръст на „Континентал“ преглеждаше суровия материал, започнаха да се дочуват свенливи гласове, изразяващи резерви относно фабулата на филма. Твърдяха, че е плоска, че й липсва сила и размах.
Никой не се осмеляваше да даде мнение защо това е така. Един-двама от литературните сътрудници подозираха, че трудностите произтичат от промяната, направена в завършека на филма. Без трагичния финал фабулата и образите губеха вътрешната си сила. Филмът сякаш буксуваше към края си.
Литературните сътрудници не се осмелиха да споделят теорията си с Брайънт Хейс. Те бяха творци, но също бяха свикнали да се подчиняват и им се плащаше, за да вършат това, което той им кажеше. Затова си затваряха устата.
Колкото до Брайънт Хейс, той бе направил своя избор. Хепиендите бяха душата и сърцето на холивудските филми и в частност на филмите на „Континентал“, особено ако ставаше дума за романтични исторически епопеи. През последните десет години на публиката й бе втръснало от злочестини във всекидневния й живот и не ходеше на кино, за да гледа още нещастия. Тя търсеше надежда, дори ако бе необходимо тази надежда да се осигури с големи дози фантазия.
Най-добрите сценаристи на Хейс от месеци работеха извънредно, за да пригодят щастливия край към филма, и той нямаше точно сега да променя решението си. Беше много късно. Затова нареди да се преработят най-слабите сцени и заръча на писателите да напрегнат въображението и способностите си, за да придадат на сценария малко живост. Каза им, че иска драма. Драма и пак драма, иначе щели да се търкалят глави.
Работата по преработката течеше денонощно. Добавяха се нови сцени и се режеха стари, тъй като Хейс и режисьорът му се мъчеха да възстановят ритъма и дълбочината, които сякаш се бяха изплъзнали от контрола им. Актьорите съвсем се изтощиха, тъй като трябваше да преиграват снимани и преснимани вече сцени. Снимачният екип вече едва гледаше от умора — всички бяха съсипани.
Когато снимките мудно навлязоха в третия си месец, Мойра Талбът започна чисто и просто да изглежда прекалено стара за ролята си. Колкото до Гай Лавъри, образът му на лентата бе станал помпозен и плитък. Знаеше се, че Гай от години има проблеми с пиенето. Тръгнаха слухове, че стресът от снимките го е принудил отново да надигне бутилката.
В пристъп на ярост Брайънт Хейс извика на разговор двете си звезди и без недомлъвки им заяви, че ако и двамата не се стегнат, ще ги изхвърли от филма я ще съсипе кариерите им.
Надяваше се, че заплахите му са подействали. Но с напредъка на снимките увереността му се разколебаваше.
И така постепенно, докато постановката на филма несигурно се кандилкаше напред, „Съдбовна зима“ се превърна от обект на големи надежди и дълбоки упования в обречен ритуал на колективна изнемога и разложение. Най-после Брайънт Хейс се принуди да уволни режисьора и да го замени с друг от водещите режисьори на „Континентал“, който споделяше виждането му за филма и бе готов да пренебрегне всякакви други мнения. Бяха привлечени няколко нови литературни сътрудници. Работата продължи с бясно темпо, но нищо не бе в състояние да облекчи всеобщото чувство на безсилие.
Послушната преса продължаваше да тръби за „Съдбовна зима“ като „най-големия филм на десетилетието“, но той всъщност бързо се превръщаше в „на баир лозе“. Въпреки това обаче Хейс и хората му неотстъпно вървяха напред, твърдо уверени, че филмът ще бъде невиждан успех за студиото.
На Брайънт Хейс и през ум не му минаваше, че грижливо прикриваните от публиката многобройни затруднения със „Съдбовна зима“ бяха добре известни на Джоузеф Найт.
Нито пък му идваше наум, че по-голямата част от непрестанно изникващите пред филма кошмарни проблеми са поставени на пътя му пак от Джоузеф Найт.
Поради съсипателния работен график Хейс не бе в състояние да държи Дария Кейн под строг контрол. Понякога не я виждаше по трийсет и шест, дори по четирийсет и осем часа. През това време Дария напрягаше изобретателността си, за да си урежда срещи с Джоузеф Найт.
Тези тайни свиждания бяха най-голямото й удоволствие.
Те винаги започваха с любовна увертюра. За Джоузеф Найт красивото тяло на Дария бе като арфа, върху която той направляваше вълните на възбудата с много фантазия и въображение. Когато най-после я обладаваше с неизразимата мощ на мъжеството си, той я отвеждаше до опияняващи висоти, чието съществуване тя никога преди не бе подозирала, и я оставяше премаляла от удовлетворение.