Ив вече бе свикнала да я предлагат за „Оскари“. Бе свикнала и да не печели. Знаеше, че докато съществуват по-бляскави, по-харесвани и по-обичани от публиката актриси от нея, винаги щяха да й отмъкнат почестите.
Но тази година можеше да е различно. Тази година, можеше да успее.
С тази мисъл в главата Ив благодари на агента си и остави слушалката. Върна се до френския прозорец, зад който вълните неспирно прииждаха към брега. Сутрешната й сънливост се бе изпарила. Всичките й сетива бяха нащрек.
Най-сетне й се предостави благоприятният случай. Случаят, в очакване на който цял живот бе работила, бе развивала изкуството си до рядко срещано в Холивуд съвършенство, бе си служила с острия си ум, за да спечели благосклонността на онези, които можеха да й помогнат, и същевременно бе унищожавала всеки, който се опиташе да застане на пътя й. Бе играла най-грубата игра на света с неповторимо умение и инстинкт на убиец. И се бе издигала, но никога достатъчно високо, за да достигне до целта. До този момент.
Това бе нейният „Оскар“. Трябваше да бъде!
Ив стоеше втренчена в неразгадаемия океан — символ на вечността, който не й говореше нищо. В нейното въображение нямаше нищо, което да се уподоби с тази гледка на неспирна, ритмична повторяемост, граничеща с покоя. Умът й неуморно се блъскаше напред и нагоре към смътната цел, която с всеки изминал ден се отдръпваше по малко назад — точно с толкова, че да не може да я достигне.
Но тя щеше да я достигне. Щеше най-после да я улови.
Тя вече бе почти в ръцете й.
9
На 1-ви декември, навреме за Коледния сезон, в театър „Громънс Чайниз“ щеше да се състои премиерата на „Съдбовна зима“. Безпрецедентната рекламна офанзива умишлено се задържаше, за да се разрази с пълна сила в момента на премиерата. Бяха закупили цели вестникарски страници за обяви за новия филм.
Корицата на „Тайм“ бе запазена за Брайънт Хейс, а за продукцията му — най-знаменитата досега, бе написан водещ материал. Всяко филмово списание в страната бе готово да изсипе куп хвалби за филма. Над Академията за киноизкуство и кинонаука се оказваше невиждан задкулисен натиск, за да се осигурят колкото може повече номинации за „Оскари“.
Колкото до Мойра Талбът и Гай Лавъри, двамата бяха освободени от всякакви ангажименти, за да могат да се посветят изцяло на рекламни турнета. Обикаляха из цяла Европа и Съединените щати. Говореше се, че дори щели да заминат за Русия, за да се снимат с руски официални лица по местата, където се развиваше филмовата история.
Най-малко хиляда кинотеатъра из цялата страна бяха ангажирали филма. Предварителната реклама бе толкова грандиозна, че театрите бяха принудени да приемат скъпи блокове от помощни филми на „Континентал“, за да получат привилегията да прожектират „Съдбовна зима“. Брайънт Хейс вече изчисляваше печалбите в десетки милиони долари. Никой друг филм не бе вдигал толкова шум след „Отнесени от вихъра“.
Тогава се случи нещо неочаквано.
На 15-и ноември в един от кинотеатрите на „Ингълуд“ под покровителството на критици-познавачи и запалени кинаджии се състоя специалната закрита премиера на някаква неоповестена романтична драма на „Монарк Пикчърс“, озаглавена „Краят на дъгата“.
При най-неочаквани обстоятелства, които по-нататък щяха да станат част от американската история на киното, закритата премиера предизвика сензация.
„Дъгата“ бе поразителна реалистична драма, която разкриваше разрухата, предизвикана от Депресията, в живота и надеждите на хората. Действащите лица изпращаха директно послание към душите на американците. Мъжката част на публиката се отъждествяваше с героя, а женската с героинята. Историята завършваше трагично, но въпреки това възпяваше тайнствената сила на любовта дори в най-безнадеждното нещастие.
Филмът улавяше нещо съществено не само за Депресията с дългите й години на жестоки лишения, но и за предхождащата я епоха на благоденствие, чиито фалшив оптимизъм и детинска вяра в нерушимостта на човешките мечти сякаш бяха допринесли за голямата духовна криза през 1929-а.
Благодарение на превъзходния сценарий и великолепната режисура филмът достигна такива висоти на романтична наситеност, че потресе публиката при закритата премиера и понесе вълна от устни коментари, която за един ден обходи цяла Калифорния, а след седмица бе обхванала цялата страна. Беше ясно, че „Дъгата“ не е просто пълнеж на програми. Това бе творба от извънредна важност, която отведнъж налагаше нов стил във филмопроизводството.