Сензационният интерес към „Краят на дъгата“ продължаваше, финансовият успех на филма из целия свят можеше да се сравни единствено с единодушния му прием от критиката.
На 15-и февруари, когато бяха обявени предложенията за награди на Академията, стана това, което всички очакваха. „Краят на дъгата“ бе предложен за четиринайсет „Оскара“ — нещо невиждано до този момент.
Колкото до „Съдбовна зима“, той успя да събере предложения за три награди, между които за най-добри специални ефекти, за най-добра операторска работа и — благодарение на личното влияние на Брайънт Хейс — за най-добър филм.
Никой обаче не се залъгваше от тези козметични предложения. „Съдбовна зима“ бе колосална несполука, а позорните му резултати в касите бяха помрачили безвъзвратно имиджа на продуцента му. Брайънт Хейс нямаше никога вече да бъде олицетворение на пищния холивудски магнат. Тази чест щеше да се падне на красивия и обаятелен Джоузеф Найт. Найт олицетворяваше работещия холивудски продуцент — бе млад, сериозен и запретнал ръкави филмов творец с определено послание към света. Докато Хейс, важната клечка с пура в уста, с имението в Бел Еър и офисите, пълни с послушни подчинени, бе анахронизъм.
Това бе най-неблагоприятният възможен изход за Хейс. Още по-болезнено от провала на филма му бе унижението, че е бил засенчен от едно нищожество като Джоузеф.
Разбира се, на разярения Хейс и през ум не му минаваше, че „Съдбовна зима“ — филмът, над който бе работил тъй усърдно и на бе заложил толкова много, бе ни повече, ни по-малко крадена творба. Лично той бе откраднал идеята и оригиналния сценарий за филма, и то не от друг, а от самия Джоузеф Найт.
Хейс дори не си спомняше за отдавнашното посещение на Найт в дома му и за разговора им относно творбата, която Найт искаше да реализира чрез „Континентал“. Кражбата на Хейс си бе най-обикновен бизнес и той изобщо не се замисляше над собствената си непочтеност.
Затова не можеше да осъзнае иронията на това, което му се бе случило. Ако можеше, вероятно щеше да заподозре, че Джоузеф Найт има нещо общо с развоя на нещата. И вероятно щеше да си направи по-дълбоки заключения за ролята на Дария Кейн в сполетялата „Съдбовна зима“ катастрофа.
Но Брайънт Хейс никога не погледна в тази посока. Заслепен от ярост, той не можеше и да прозре подобни тънки хитрини. Само знаеше, че покорявайки сърцата на публиката, Джоузеф Найт му е сложил рога. Найт бе накарал всички да повярват, че е въвел нови критерии за талант и ангажираност в холивудското филмопроизводство. Това бе нова ера — поне така твърдеше кинокритиката — на висши стремежи и велики постижения, в която Найт щеше неограничено да властва.
Отсега нататък Брайънт Хейс щеше да вижда красивото мургаво лице на Джоузеф Найт във всички филмови списания и щеше да слуша как славата му се носи из цял свят, докато плодът на неговия жизнен път, резултатът от двайсетгодишния му тежък труд събираше прах в късата памет на публиката.
Това бе оскърбление, която Брайънт Хейс нямаше да забрави.
И когато настъпеше моментът за разплата, щеше да си отмъсти.
Но засега Брайънт Хейс можеше само да беснее и да преглъща беса си.
Вечерта след обявяването на предложенията за „Оскари“ Хейс нареди на Карл Рехер да му донесе бутилка отлежал скоч. Бе дотам погълнат от яда си, че дори не забеляза кога Карл влезе в обичайния си окаян вид и внесе подноса с бутилка, сода и лед.
Карл Рехер тихо излезе, затвори вратата и се прибра в стаята.
Никой не познаваше така добре къщата на Брайънт Хейс, както Карл Рехер.
Карл знаеше за Дария и Джоузеф Найт почти от самото начало. Понеже бе изключително интелигентен и познаваше Дария, не му бе трудно да разбере, че тя имаше връзка с Найт. През цялото време бе следил какво става от благоприятната си позиция на наблюдател. И като филмов творец, бе почувствал неуловимата връзка между близостта на Дария с Найт и неизброимите злощастия, сполетели „Съдбовна зима“.
Въпреки че отмъщението съвсем не бе достатъчно за човек, комуто Брайънт Хейс бе причинил такива злини, Карл Рехер оценяваше поетичната правдивост на това, което Джоузеф Найт бе причинил на Брайънт Хейс и на „Континентал Пикчърс“. В дълбините на душата си той ръкопляскаше на Найт и изпитваше садистично удоволствие от поражението на Хейс.