Кейт в никакъв случай не бе интелектуалка. Но познаваше достатъчно добре както тайния свят на мечтите, така и най-грозната страна на реалността. Холивудските звезди с позите и кряскащите тълпи около тях съвсем не я очароваха. Те бяха просто кукли на конци, уловени в мрежите на своите поклонници. Не бяха истински господари на съдбите си, понеже професионалното им съществуване изцяло зависеше от това дали ще харесат на другите. Тя допускаше, че личният им живот не е никак за завиждане. Навярно имаха съвсем малко време за себе си и още по-малко спокойствие. Кейт достатъчно бе воювала за независимостта си, за да я привлича подобна перспектива.
И все пак се усмихваше на възклицанията на Мелани.
— Ах, Джон Гарфийлд! Само като си помисля, че видях Джон Гарфийлд! А Ив Синклер! Обожавам я от ей такава.
— И аз я обожавах — каза Кейт замечтано, припомняйки си как боготвореше Ив Синклер като малка.
— Какво не бих дала да съм сега там и да гледам церемонията — продължаваше Мелани. — Помисли си само, Кейт! Всички слушат речите и чакат великия момент на отварянето на плика. Само ако бяхме там, а не тук отвън…
— Хайде, хайде, ще преживеем и без това — каза Кейт.
В този момент ги прекъсна плътен глас.
— Моля да ме извините, без да искам, дочух разговора ви.
Кейт вдигна глава. Беше мъжът, който изучаваше фиша за конни състезания на бара, на няколко стола от тях. Бе се приближил и им се усмихваше. Изглеждаше на средна възраст, елегантен, напомняше с нещо на Уилям Пауъл. Бе облечен в тъмен костюм на ситни райенца с жилетка. Изглеждаше малко западнал, но образован. Навярно някой стар жанров актьор, комуто не бе провървяло.
— Аз знам как можете да влезете в Амбасадор — рече той. — Наистина е много лесно. Ако наистина искате, трябва…
Кейт го гледаше подозрително. Мелани мълчеше.
Когато видя лицата им, мъжът се поколеба.
— Е, извинете за дързостта. Не исках да ви безпокоя.
И им обърна гръб.
— Почакайте! — обади се изведнъж Мелани.
Той пак се обърна към тях — усмихваше се.
— Наистина ли знаете как се влиза там? — попита Мелани.
Той кимна.
— Отминавате страничния вход и преди да стигнете следващата пресечка, свивате в алеята. Ще видите една врата без надписи, от другата страна на хотела. Няма охрана. Там никога не охраняват. Винаги се промъквах оттам, когато по една или друга причина не исках да ме виждат във фоайето. Там е входът за зареждане на ресторанта.
На лицето му бе изписан копнеж. Кейт забеляза бръчиците под очите му и тънките, грижливо поддържани мустачки, от които още повече заприличваше на Уилям Пауъл. Имаше високо чело и тъмна коса. От него лъхаше нещо изтънчено и същевременно разгулно. Ако видът му не бе толкова самоуверен, Кейт щеше да заподозре, че пие.
За миг той я погледна и тя срещна странно изражение в уморените му очи. Бе нещо отколешно, сякаш бе видял в нея момичето, от което е щял силно да се интересува, но преди много години.
— Няма повече да ви задържам — рече. — На добър час.
Обърна се, остави петцентова монета на бара до чашата от кафето и бавно излезе с преметнат през ръка шлифер.
— Смяташ ли, че тоя ни каза истината? — обърна се Мелани към Кейт. — Искаш ли да опитаме?
Кейт я погледна в очите. Бяха като на нетърпеливо дете. Тя се засмя.
— Нищо няма да ни стане, ако опитаме — отвърна. — Най-много да ни изхвърлят за ушите.
Пет минути по-късно двете момичета предпазливо се движеха по алеята, която им бе описал непознатият. Все още чуваха шумящата тълпа и гласа на Боб Хоук, който пускаше шега по високоговорителя между обявяването на наградите.
Намериха вратата точно както им бе казал непознатият. Беше метална, боядисана с кафява блажна боя.
Мелани внимателно я отвори. Вътре нямаше нищо, само няколко празни кафеза и палети. Беше наистина склад за доставки.
Мелани и Кейт се промъкнаха през помещението и намериха товарния асансьор, за който бе споменал непознатият. Дръпнаха тежката врата и влязоха вътре. Имаше копчета за фоайето, мецанина и етажите. Мелани натисна копчето за мецанина и возилото се затресе нагоре.