Сержантът се обърна отрезвял. Кейт отново погледна мъжа, който я бе вдигнал. Все още я гледаше, а в очите му имаше загриженост за състоянието й.
— Добре съм — каза Кейт. — Благодаря ви. Съжалявам…
Думите излизаха трудно от устата й, понеже от ръцете, които я държаха, струеше желязна сила, която почти отнемаше дъха й.
— Добре.
Той я пусна. Почти й бе обърнал гръб, когато отново я погледна. В очите му трепна нещо внезапно и дълбоко, сякаш искаше да запечати образа й в паметта си, преди да я остави да си тръгне. Тя се зачуди дали е помислил, че отнякъде я познава, или просто е такъв и фиксира хората със строгия си жив поглед.
След дълго търсене най-сетне намери Мелани и двете започнаха да си проправят път през тълпата. Мелани явно бе избегнала блъсканицата, повалила Кейт на земята, и все още бе пълна с детинско вълнение.
— Девет награди! — ахкаше тя. — Ах, какъв мъж! Гледай, Кейт, ето го!
Кейт се обърна, проследи протегнатата ръка на Мелани и видя непознатия, който й бе помогнал да стане. Влизаше в една лимузина, докато цяла фаланга полицаи едва удържаше тълпата назад.
— Това е той! — изкрещя Мелани. — Джоузеф Найт! Нали е божествен?
Кейт не отвърна. Миг по-късно двете момичета бяха на път за вкъщи. Когато пристигнаха, Мелани искаше да говори цяла нощ за това, което бе видяла в „Амбасадор“, но на сутринта Кейт бе на работа и с прозявка отпрати приятелката си в леглото.
11
Седмица след церемонията по връчването на „Оскарите“ в хотел „Амбасадор“ Кейт тръгна да си търси театрален агент.
Не сподели с никого намерението си, още по-малко с Мелани. Чувстваше, че действа прикрито, и изпитваше странно чувство за вина. Чувстваше се двойно по-неудобно от факта, че не знаеше защо точно го прави. Кейт не бе свикнала да предприема действия, без да знае защо.
Нещо в преживяното по време на вечерта на „Оскарите“ я бе променило. До тази вечер актьорската професия й бе безразлична и тя се отнасяше с открито презрение към Холивуд. Но оттогава започна да изпитва някакъв размирен вътрешен порив, приличен на песъчинката, която се превръща в перла.
Не знаеше защо се бе променила. Не бе склонна да се самоанализира дотолкова, че да се пита дали бе свързано с подслушаното лично страдание на Ив Синклер, или с нещо от самата церемония. Само знаеше, че се чувства различна.
Разбира се, нямаше да може никога да изличи от паметта си Ив пред огледалото в тоалетната, разкривените й от болезнени чувства красиви черти, когато размишляваше за изгубения „Оскар“.
Нито пък щеше да забрави изумителната сила на духа й, когато пред същото това огледало Ив с един замах на волята си погреба личната болка и успокои лицето си за пред пресата.
Кейт си спомняше нощта на „Оскарите“ като особен момент, неизвестно защо откъснат от естествения ход на живота й. Момент, в който имаше някакво вълшебство, като нощта на Пепеляшка на бала в двореца. В него нямаше нищо реално, но тъкмо поради това притежаваше силата на сън, който я запленяваше и смътно й напомняше за детските фантазии, свързани с Ив Синклер и вълшебния свят, в който тя живееше.
Но тези мисли не й даваха отговор на загадката за поведението й. Тя не си задаваше въпроси. Вместо това се движеше смело напред, както би постъпила при някой от бързите си опити да намери работа като сервитьорка. Разпрати копия от фото досието си, въртя телефони и скоро получи очаквания отговор.
Първата й среща бе с агент на име Барни Ливингстън. Беше чувала много пъти името му от Мелани като агент, който давал шанс на млади изпълнители, ако притежават данни. Освен това нещо в името му й се струваше изискано. Някак по детски й се искаше да я представя човек с точно такова изтънчено име.
Когато пристигна в офиса му, я обзе учудване и смут.
Офисът бе малък и разхвърлян и се намираше в очукана административна сграда в центъра на Холивуд. Имаше секретарско бюро, но без секретарка. Посрещна я плешивеещ мъж по риза, с тлъст корем и пура в устата.
— Барни Ливингстън — каза, без да обръща внимание на изуменото й изражение. — А ти си…
— Катрин Хамилтън — отвърна Кейт и се помъчи да се усмихне.
— Седни. В момента говоря по телефона.
Остави я и влезе във вътрешния офис, без да затвори вратата. Взе слушалката и продължи разговора си. Димът от пурата му се стелеше на талази из застоялия въздух.
— Окей, разбира се — каза на невидимия си събеседник. — Знам, че може. Но дали ще го направи? Там е цялата работа, Френки. На нея вече не може да се разчита както преди една или две години. Просто не е каквато беше. Всеки го знае. Затова нека опита другата. Само я пробвай. Никой няма да разбере. За бога, ще ти отнеме само десет минути. Направи го заради мен, Френки, рискувай. Така се откриват големите звезди. Знаеш много добре.