— Невероятно!
Норман поклати глава.
— Не е невероятно, Кейт. Това са просто основни положения на сценичното изкуство. Оръжието, което всеки професионален актьор притежава, когато се явява на прослушване. И това е нож с две остриета. Едното ти осигурява ролята. Другото ти позволява да изглеждаш добре на екрана или на сцената — зависи от ролята. Не е необходимо да си гениален, за да го постигнеш. Но без него няма да можеш да направиш първите си стъпки в този град.
Кейт се намръщи.
— Аз мисля, че не мога да го постигна.
Норман се усмихна.
— Всичките тези години си била добра сервитьорка нали?
Тя кимна.
— Това е друго…
— Да, друго е — съгласи се Норман. — Но е вариация на същата тема. Твоят проблем, мила моя, е да проникнеш до таланта, който вече притежаваш, и да го накараш да работи в твоя полза на една нова арена. А аз съм тук, за да улесня това.
Кейт го погледна скептично.
— Ами…
— Няма ами — присмя й се Норман и постави цигара в цигарето си. — Запретвай ръкавите, млада госпожице, и на работа.
Следващите четири седмици бяха убийствени за Кейт. Срещаше се с Норман в „Уърлдуайд“, затваряше се с него в същата сбутана стая и се мъчеше да придобие основните умения от актьорския арсенал: как да се слее с литературен образ, който в действителност не съществуваше.
Помагайки си с огледалата в репетиционната, за да преценява резултата от упражненията си, Кейт четеше реплика подир реплика и упражняваше стотици нюанси и драматични модулации. Норман я принуждаваше да забравя напълно себе си и тя се научи как да преобразява лицето, гласа и тялото си и да ги превръща в инструменти на илюзията. Насаме с огледалото тя създаде ситуации и образи, успя да изрази надежда и печал, победа и гибел. Никое от тези чувства не бе истинско, ала тя трябваше убедително да ги представи. Колкото по-упорито работеше над тях, толкова по-малко реална чувстваше самата себе си.
Това бе най-трудното, което Кейт някога бе правила, понеже не се получаваше естествено. Цял живот се бе борила срещу капаните и съблазните на света, затваряйки се в себе си, вкопчвайки се в независимостта си и стоейки на разстояние от онова, което я заобикаляше. Норман Уеб искаше от нея да забрави драгоценната безопасност на собствената си личност и безразсъдно да се втурне към въображаеми характери и ситуации.
Кейт нееднократно искаше да се откаже от всичко. Беше убедена, че й липсва вроденият инстинкт, необходим за да стане актриса. Но Норман бе напълно убеден в противното. Не искаше и да чуе за протестите й и я караше да работи до премаляване като същински жесток надзирател.
Точно когато бе на дъното на отчаянието, изгубила всякакъв кураж, и единствено мислеше как да се откаже от борбата, Норман неочаквано й каза:
— Това е достатъчно. Вече си готова.
Кейт се вторачи в него с изумление.
— Ти се шегуваш.
— Никога в живота си не съм бил по-сериозен. Уговорих ти среща с Алфред Доузиър за утре сутринта в десет.
Кейт го погледна умолително.
— Не съм готова. Никога не съм се чувствала по-неподготвена.
Норман се усмихна.
— Остави на мен да преценя. Ти само си облечи нещо по-така и утре в десет бъди на Сънсет Булевард 8500.
Кейт въздъхна и кимна послушно. Щеше да го направи заради Норман.
Но не й се искаше да мисли за физиономията му в случай, че не успееше.
Разликата между агенциите на Алфред Доузиър и Барни Ливингстън бе от земята до небето. Алфред Доузиър сякаш бе обладан от мания за показност. В преддверието на кантората му висяха истински британски пейзажи с ловджийски хрътки и коне и величави дъбове. Мебелите му бяха от фина кожа, килимът — елегантна ръчна изработка. Секретарката му, жена на средна възраст с бифокални очила, седеше зад полирано орехово бюро. Няколко клиенти чакаха господин Доузиър. Но, както й бе обещал Норман, на Кейт не й се наложи да чака. Извикаха името й точно в десет. Алфред Доузиър отдаваше голямо значение на точността.
Беше нисък, кръглолик човек с очила в телени рамки и костюм от три части. Приличаше по-скоро на банков чиновник, отколкото на холивудски агент. Беше вежлив, но не и сърдечен. Въпреки дундестия му външен вид, от него лъхаше дълбока резервираност. Учтиво й подаде стола за посетители и се оттегли зад голямото си бюро, върху което имаше само една автоматична писалка на поставка и една-единствена папка. В кабинета нямаше пепелници. Господин Доузиър не понасяше пушенето.