Джоузеф Найт отказваше да се хване на въдицата, която тя така явно му пускаше. Тихо и възпитано нареждаше да се преснима кадър подир кадър, съветваше я както обикновено „да опита и така“, никога не избухваше и не й се караше пред другите, когато тя не зачиташе думата му. Явно обмисляше ситуацията и се чудеше как да постъпи, за да спаси филма. Студийното време беше скъпо. В този филм работеха двеста души. Ив бе звездата. Не можеше да си позволи да й се противопоставя и да съсипва филма.
Но въпреки че се опитваше да се държи дипломатично, Джоузеф Найт не можеше да избегне близостта с нея в студиото и тъкмо тази физическа близост бе пламъкът, който подхранваше ужасното й поведение.
Той неизменно стоеше зад камерата при всеки кадър или отиваше при нея между снимките, за да анализира репликите й. Ръцете я сърбяха от желание да докосне красивото му тяло, да го нарани, да го погали. А той всеки път си отиваше, обвит в хладния си професионализъм, точно както си бе отишъл през онази паметна нощ от фургона й, а тя оставаше и се мъчеше да скрие наранените си чувства от зорката камера.
А Ив не можеше да скрие своя смут от неумолимите едри планове, в които я снимаха, понеже в завършения филм по екраните на кинотеатрите из целия свят щеше да се появи петметровият й образ. Затова сега, когато изкуството да управлява лицето си бе съсипано от силните чувства, които я терзаеха, техническите въпроси на звездното й положение започнаха отново да я тревожат.
Ежедневните порции суров материал бяха твърде красноречиви. Ив почти напълно се разминаваше с героинята си. Трябваше да играе знойна, тайнствена жена, носеща тъмна и фатална прокоба, еднакво опасна за себе си и за мъжа, когото обичаше. Ролята бе нещо средно между любовна и трагична и изискваше тънко нюансирана игра.
Ив не играеше тази роля. В сцените си приличаше на разбесняла се самка, търсеща разплата. Приличаше на капризна ученичка. На ядосана изиграна жена. Приличаше на всичко друго, но не и на героинята си.
И все пак, както Джоузеф Найт сигурно забелязваше, когато клатеше глава над суровия материал, иронията бе в това, че между абсурдното поведение на Ив пред камерата и образа, който играеше, имаше нещо общо: и в двата случая насреща си имаше влюбена жена.
Състоянието й бе видно за всеки, но тя единствена знаеше причините за него. Та как да си признае, че играе зле, защото режисьорът не иска да я чука?
След първите десет дни от снимките Джоузеф Найт извика Ив настрана в присъствие на изпълнителния продуцент, за да й каже, че играта й създава трудности. Искаше да разбере дали нещо я тормози и да проясни атмосферата.
Когато погледна към двамата мъже, Ив сви устни. Беше й ясно, че Найт не иска да остава насаме с нея. Използваше помощника си като щит. Затова мило ги увери, че всичко е наред. Щяла да направи каквото искат от нея, само да й го кажат ясно. Накрая им заяви презрително, че в края на краищата това си е техен, а не неин филм.
След тази среща атмосферата в студиото, вместо да се разведри, още повече се влоши. Из целия снимачен павилион духовете започнаха да се нажежават. Ив сееше раздори с ядовитото си детинско поведение. Всеки виждаше, че филмът се проваля. Под напора на съпротивата на Ив колективният ентусиазъм се изпаряваше.
Но тя не искаше да признае, че нещо не е наред. Държеше се безцеремонно и безразлично с тези, които деликатно се опитваха да й говорят. Защо всички толкова се тревожели? Защо не я оставели на мира да си гледа работата?
Когато оставаше насаме във фургона си, тя изпитваше яростни изблици на самодоволство. Бе успяла да докара Найт до положението, към което се стремеше. Знаеше много добре, че той не може да си намери друга звезда. Най-напред цената щеше да е непосилна. И после огромната й сила на касова актриса бе ключ към успеха на филма. Та нали най-вече затова Найт й бе дал ролята. Вече не можеше да мине без нея. Беше твърде късно. И от практическа, и от финансова гледна точка му бе показала един хубав среден пръст.
И щеше да му го показва, докато не започне да се отнася с нея както трябва.
Някъде сред хаоса на тези седмици бе заснета кратката тротоарна сцена на Кейт Хамилтън със Самюъл Рейнс, както и по-дългата, в която го посрещаше на вратата на дома си и го скриваше от преследвачите му.
Джоузеф Найт лично режисира и двете сцени. За Кейт той бе внимателен и отзивчив режисьор. Обичаше да изпипва нещата и не се плашеше да преснима някоя сцена многократно, докато не получи желания ефект. Но се отнасяше към актьорите с уважение и зачиташе както умората, така и таланта им.