— Сега го погледни загадъчно — говореше й, когато снимаха сцената при вратата, като леко докосваше брадичката й, за да насочи главата й под необходимия ъгъл. — Помни, че самата ти си тайнствена жена. Имаш богато минало, въпреки че никога няма да научим за него. Ти си момиче, което е там случайно. Той ти е интересен и го харесваш. Виждаш, че е изпаднал в беда, и искаш да му помогнеш.
Кейт постъпи както й казаха и търпеливо изигра сцената няколко пъти, като според указанията променяше разни детайли в изпълнението си. Найт се доближаваше до нея и когато й обясняваше какво иска, очите им се срещаха. От близостта му Кейт изпитваше същото странно неудобство, както когато за първи път си стиснаха ръцете. Успя да го скрие в играта си и той сякаш остана доволен.
— Добре стана — каза, когато и последният кадър бе готов. — Мисля, че ще бъде силна сцена. Благодаря ви, госпожице Хамилтън.
— Наричайте ме Кейт. И аз ви благодаря.
На другата сутрин Джоузеф Найт прегледа суровия материал с изпълнението й. Това, което видя, го учуди. Очите й излъчваха настойчива тъга — изразът, който помнеше от първата им среща в студиото. Предаваше се на камерата с огромна, експлозивна сила. Найт бе тъй поразен, че попита помощниците си в прожекционната дали и те са го забелязали.
Отговорите им бяха уклончиви.
— Набива се на очи, но си изиграва ролята — каза Лари Уолш.
— Налага се на камерата — добави първият асистент-режисьор. — Може би прекалено се налага. Много изпъква. Но ти сигурно искаш точно това…
— Както кажеш, Джо — обади се операторът.
Найт отново погледна към екрана. Изглеждаше замислен. После ненадейно каза.
— Лари, искам да сложиш това момиче в последната сцена от филма. Сцената на смъртта. Искам да е там, когато убиват Сам. Цял ръст в шлифера, едър план. Мисля, че в нея има точно това, от което се нуждаем за тая сцена. Утре трябва да се свържем с агента й и да уредим нещата.
— Ще го направя — каза Лари Уолш.
Преминаха към друга сцена. Лицето на Кейт не излизаше от мисълта на Джоузеф Найт. Питаше се дали беше решил да я сложи на финала заради играта й, или заради странното въздействие, което упражняваше лично върху него. От една страна, сякаш в нея имаше тъкмо онова дребно нещо, от която филмът се нуждаеше. Но не беше ли обратното? Дали именно тя не разваляше всичко, дали той не утежняваше нещата, като по непонятни за самия него причини я слагаше в още една сцена?
Не знаеше.
Озадачен, той отново прогони Кейт Хамилтън от мислите си.
Този път му бе по-трудно.
На 21-ви септември вулканът, който се надигаше в „Кадифената паяжина“, най-сетне изригна.
Целият актьорски състав снимаше най-важната обща сцена от филма — сцената, в която героят, застрелян от полицейски детектив насред многолюдна улица, разговаряше за последен път с тайнствената жена. Това бе драматичната кулминация на филма, върху която Джоузеф Найт бе работил месеци наред.
Героинята на Ив, до този момент тайнствена и пленителна, трябваше да възприеме майчински нежно поведение при сбогуването си с героя, чиято гибел неволно бе предизвикала. Трябваше да предаде ласкаво съчувствие и трагична вина за страданието, което бе причинила.
Самюъл Рейнс, играещ умиращия герой, изглеждаше мъжествен и същевременно уязвим в обятията на героинята. Ив трябваше нежно да го прегърне, а камерата щеше да се съсредоточи върху лицата им в близък едър план, после щеше да се отдръпне и да обхване наблюдаващата ги тълпа, в която имаше няколко герои от по-раншни сцени във филма. После, без да се реже, подвижната камера щеше да тръгне назад и да покаже цялата улица и отвъд нея — безразличния град. Върху тази финална картина щеше да се изпише думата „КРАЙ“.
Това бе скъп кадър, в който участваха голям брой високоплатени актьори и статисти, без да се броят сценичните работници, кранистът и осветителите. Трябваше да се изпълни безпогрешно.
И точно на този кадър Ив реши да прекали с непоносимото си поведение.
Изигра сцената напълно погрешно. Не искаше и да знае за чувствата, които героинята й трябваше да пресъздаде, и се държа недодялано и детински, с което провали снимките и обезсмисли всички усилия на Джоузеф Найт.