На репетициите, когато Найт бе до нея и й даваше съвети и кураж, когато изискваше все повече от нея, тя започна да се чувства притеснена. Сега вече знаеше какво е чувствала Ив Синклер, изпълнявайки ролята, как бе попаднала под властта на Джоузеф Найт и бе изгубила равновесие като актриса и жена. Едно бе да гледаш отстрани номерата на Ив и да се чудиш на взаимната им неприязън с Найт. Но сега, когато наблюдаваше отблизо красивото лице, силното тяло и неподкупния ум на Найт, Кейт си даваше сметка, че Ив е била влюбена в него.
Чувството, завладяло Кейт, я мъчеше все повече и тя се опасяваше, че вътрешната й борба се предава на всяка от сцените, които изпълняваше. Нещо повече — смяташе, че Джоузеф Найт усеща смущението й. Той вече не изглеждаше спокоен, когато бе близо до нея. Тя бе сигурна, че се замисля върху възможностите й да се справи с ролята, но изчаква, преди да й съобщи решението си. В погледа му се четеше терзание. Без съмнение бе решил да продължи експеримента си с Кейт Хамилтън още няколко дни, преди да се откаже от него и да потърси по-добра актриса.
Положението на Кейт бе нетърпимо. Единственото, което можеше да прави, бе да продължава да полага усилия, да продължава да се отдава изцяло във всяка сцена и да очаква удара. Усещаше се напълно неспособна, чувствата й бяха неуправляеми. Единствено искаше това мъчение да свърши.
И то наистина свърши седем дни след като бе започнало.
В петък, преди началото на новите снимки, Джоузеф Найт почука на вратата на фургона на Кейт.
— Госпожице Хамилтън, може ли да поговорим?
Кейт набързо се погледна в огледалото. Изглеждаше ужасно. Беше бледа и изтощена от репетициите през деня. Не бе гримирана и косата й падаше на рошави къдрици по раменете.
— Влезте — усмихна се тя, налагайки си дружелюбна маска, докато го наблюдаваше как влиза във фургона. Миниатюрното пространство се смали от присъствието му. Той бе по риза и мускулестата му сила струеше през дрехата. Както винаги изглеждаше свеж и стегнат.
Той седна и дълго я гледа. Изглеждаше смутен.
— Какво има, господин Найт? Всичко наред ли е?
Той беше изненадан.
— Така ли се обръщате към мен? Не вили казах да ме наричате Джо?
Кейт се усмихна.
— Да, казахте ми, но нямах смелост.
Той не я чуваше. Бавно огледа фургона. Очите му изучаваха всички подробности, без да ги виждат. Никога не го бе виждала така вглъбен в себе си.
Тогава я погледна в очите. За първи път, откакто го познаваше, обичайното му самообладание го бе напуснало. Сякаш несръчно се мъчеше да каже нещо.
— Кейт! Мога ли да ви наричам по име?
Тя се усмихна.
— Разбира се!
Той сключи здраво ръце и си пое дълбоко въздух.
— Кейт, ще се омъжиш ли за мен?
Тя беше смаяна. Не каза нищо.
Дълго се гледаха, сякаш не можеха да повярват на това, което бе станало между тях. Ръцете му бяха все така сключени. Толкова силно, че кокалчетата бяха побелели.
— Кейт, обичам те.
Тя продължаваше да мълчи. За миг погледна встрани и видя отражението му в огледалото — огромен мъж, седнал на ръба на стола, със сключени ръце, умолително устремен към някаква жена, която бе самата Кейт.
Изведнъж я побиха тръпки. Когато го погледна отново, очите й бяха пълни със сълзи.
— Нима… — опитваше се да каже нещо, но не се получаваше. Имаше чувството, че не разбира. Сигурно сънуваше.
Но ръцете й се протягаха към него и той стана от стола си и дойде да коленичи до нея. Докосна разрешената й коса, после бузата й. Гледаше я с настойчивост, каквато не бе виждала на друго човешко лице.
— Обичам те — повтори. — Моля те, не казвай не!
Тя сложи ръце на страните му. Притегли го към гърдите си. Усещаше дъха му до сърцето си. Главата й бе празна.
Опита се да дойде на себе си. Нелепостта на позата й — да го държи така покровителствено, майчински, докато той коленичеше пред нея и търсеше убежище на гърдите й, я ужасяваше.
Но устните й вече изричаха думи, нови и неочаквани, каквито никога преди не бе му казвала.