Дружните усилия продължиха с изтощение и възбуда, докато един прекрасен ден в средата на ноември всичко приключи, филмът бе заснет. От публиката го делеше единствено тежкият процес на монтажа и довършителните работи.
Джоузеф Найт и младата му жена бяха изтощени от проточилите се до безкрайност снимки, но се радваха на постигнатото. С нетърпение и радост очакваха да видят как ще изглежда филмът в завършен вид и как ще го приеме публиката.
След кратко търсене Джо и Кейт си купиха скромна къща в Бенедикт Каньон и докато Джо се занимаваше с довършителните работи по филма в студиото заедно с Лари Уолш и Оскар Фройнд, Кейт запълваше дните си с обзавеждането й. Всеки ден, когато той се прибираше у дома, тя го чакаше и преди да помислят какво ще ядат или как ще прекарат вечерта, бавно и с наслада се любеха в тишината на спалнята си.
Никога не се бяха чувствали по-близки и по-изпълнени един с друг. И въпреки това точно в този момент на привидно спокойствие Джо и Кейт започнаха да изпитват някакъв неподозиран глад. Над съвместния им живот започна да тегне странно чувство на неудовлетвореност.
През една нощ в началото на декември Джо прегърна Кейт и й каза:
— Хайде да си направим бебе.
Лицето на Кейт засия.
— Наистина ли искаш, Джо?
Изразът на очите му бе единственият отговор, от който тя се нуждаеше. Бе израз на страстно желание. Той вече й бе отдал сърцето си. Искаше да направи последната стъпка, за да стане любовта им пълна.
Любиха се в малките часове, сякаш за да скрепят обета си с топлината на своите тела. Сега, когато си бяха дали и най-голямото обещание, Кейт почувства, че миналото й е напълно изтрито.
Тя и Джо имаха пред себе си вечността.
Но тази вечност изтече още на следната утрин.
20
7 декември 1941 г.
Кейт се събуди първа. Докато правеше кафето в кухнята, пусна радиото. През последните месеци международното положение се влошаваше. Като всички американци Кейт се тревожеше какво щеше да стане.
Този ден страховете й се оправдаха.
„Рано тази сутрин — започна говорителят — японските въздушни сили нападнаха американската въздушна база в Пърл Харбър.“
Дъхът на Кейт секна. Тя остави всичко, което правеше, и застана, вторачена в радиото, с треперещи ръце.
„Според първоначални сведения в нападението са участвали триста или повече японски военни самолети. Американски военни говорители смятат, че поне осем линейни кораба на САЩ, между които «Аризона», и четиринайсет по-малки кораба са били потопени или сериозно увредени. Били са унищожени двеста американски самолета и са били убити или ранени две до три хиляди военни и цивилни от наземния персонал. Правителствен говорител на САЩ заяви, че това е най-ужасното нападение над американска земя в историята на страната ни. Очаква се в близките часове Америка да обяви война на Япония.“
Кейт вдигна очи. Джо стоеше в рамката на вратата и я гледаше.
— Нали знаеш какво означава това?
Кейт поклати глава. Не искаше да го слуша.
— Ще трябва да замина — каза той. — При първа възможност ще се запиша доброволец.
Сърцето на Кейт спря за миг. Никога хубавият й мъж не бе изглеждал толкова млад, силен и същевременно уязвим. Никога не се бе чувствала толкова горда с него и толкова изплашена за безопасността му.
Нещо я бодна, като неясна вина. Сякаш появата му в живота й бе вълшебна и нереална, като появата на красивия принц на Пепеляшка. Тя не бе извършила нищо голямо или благородно, за да го заслужи. Може би той бе прекалено прекрасен, за да бъде истински. Може би любовта им бе прекалено прекрасна, за да бъде истинска. Може би фактът, че бе неподходяща за него, бе предизвикал съдбата да й го отнеме. Никога в живота си не се беше чувствала тъй изплашена.
— Наистина ли трябва да заминеш? — попита го едва чуто. — Та ние тъкмо…
— Трябва — отвърна той.
Тя се опита да се усмихне, за да му покаже, че каквото и да стане, ще му принадлежи, че винаги ще бъде негова.
— Нищо не може да ни раздели — каза той. — Знаеш това, нали?
Докато стояха така смълчани, гласът от радиото проговори отново, за да оповести края на света, в който живееха, и началото на един друг свят.