Книга трета
1
След две години и половина
Съюзническото въздушно нападение над Европа Кинопреглед на „Монарк Пикчърс“, 18 май 1944 г.
„През последните три седмици пилоти от военновъздушните сили на Осма и Девета армии на борда на изпитаните в боя Летящи крепости Б-17, придружавани от изтребители П-47, са нанесли сериозни поражения на вражески промишлени обекти и заводи за боеприпаси в Германия, Австрия и контролирани от Оста източноевропейски страни.
По време на височинните дневни нападения крепостите и дръзките им десетчленни екипажи са хвърлили стотици тонове бомби над обекти на Оста. Битката с немската зенитна артилерия и немските изтребители е била тежка, но се съобщава, че материалните загуби, понесени от Оста, са огромни.
На домашния фронт американските жени работят извънредно в заводите за боеприпаси, за да осигуряват нужните бомби за нашите храбри пилоти…“
Кейт Найт изгледа кинопрегледа със свито сърце. Знаеше, че военновъздушните сили винаги представят нещата от най-благоприятната им страна. Писмата от Джо, който бе летец в 125-а ескадрила, Първа дивизия на Осми въздушен флот, също не й носеха успокоение. Джо не даваше никаква информация за военните действия, а дори и да искаше, цензурата щеше да я спре. Писмата му бяха пълни с бодростта и доброто настроение, които всички военнослужещи си придаваха, когато бяха в опасност. „Най-ужасното в тази война е, че ми липсваш — пишеше той. — Второто най-ужасно нещо е храната.“ Никога не споменаваше опасността, защото не искаше да я тревожи.
Кинопрегледът бе показан на специална прожекция в „Монарк“. Оскар Фройнд бе поканил Кейт да го гледа, защото знаеше, че съдържа новини за ескадрилата на Джо. Кейт бе отишла в студиото с колата и след прожекцията се бе прибрала вкъщи да си легне. Когато се пъхаше между завивките, си помисли, че в този момент над Европа се зазорява. Пилотите отлитаха в изпълнение на бойни задачи. Може би точно в този момент Джо отиваше на смърт.
Тревогите й бяха особено силни по две причини. Преди месец Джо си дойде в десетдневен отпуск и тя го бе почувствала тъй близък и същевременно тъй далечен, че просто щеше да подлудее от любов и копнеж по него.
Любиха се непрестанно, зажаднели един за друг от дългата раздяла. Сякаш се опитваха да се слеят и да заличат света, за да не застава никога вече между тях.
И все пак в самата физическа близост имаше раздяла. Джо не можеше или не искаше да говори за войната, така че от него я делеше цяла една гама от чувства, които се изписваха на лицето му дори когато отказваше да ги споделя. Тя разбираше ужасния стрес, на който войната го подлагаше, но той не й разрешаваше да го изживее заедно с него.
Войната го бе променила, както бе променила толкова много американски мъже. Но страданието на Кейт бе още по-силно от това на другите жени, защото тя почти не бе имала време да опознае Джо, преди войната да й го отнеме. Сега войната му нанасяше рани, които тя не можеше да види, не можеше да сподели.
Когато Джо замина, Кейт бе толкова изтощена, че й трябваше цяла седмица, за да възстанови нервите си и отново да започне напрегнато да чака и да стиска зъби. Макар и да бе ужасно да го прегръща и да чувства колко много войната е отнела от душата му, още по-страшно бе да знае, че е отново на бойното поле и лети с бомбардировача си срещу чудовищната германска военна машина.
После дойде изненадата.
След отпуската на Джо менструацията на Кейт се забави с две седмици. Тя веднага разбра, че е бременна, защото никога не й се бе случвало от пубертета насам. Предишния следобед отиде на гинеколог и той го потвърди.
Сутринта писа на Джо, но още не бе изпратила писмото. Обаждането на Оскар за кинопрегледа бе изострило нервите й. Реши да чуе новините за 125-а ескадрила и да изчака до другия ден, за да изпрати писмото.
Възбудена от новините около себе си и изпълнена с ужас от войната, Кейт най-сетне задряма неспокойно. Пред очите й се появи Джо и тя с любов се загледа във всяка негова черта. Правият му нос, загорялата гладка кожа, масивните скули и изсечената брада, набразденото чело, което го правеше да изглежда стар за възрастта си, къдравата тъмна коса и черни очи, тъй проницателни, че сякаш четяха в душата ти. Но когато Кейт поглеждаше в тях, виждаше само любов.
Тя ги виждаше сега и се опитваше да му изпрати любовта си през хилядите мили, които ги деляха. Сключи ръце на корема си и потъна в тревожен сън. Струваше й се, че откакто бе заминал, нито една нощ не е спала както трябва. Но тя не бе сама. Всички американски жени, чиито мъже бяха във въоръжените сили, спяха с по едно отворено око, а в сърцата им имаше антени, насочени към възможната опасност.