Най-ужасното в тези операции бе, че ескортиращите изтребители П-47 не можеха да носят достатъчно гориво за целия полет на бомбардировачите до целта. В определен момент трябваше да се връщат и да оставят бомбардировачите сами да продължат до набелязания обект. Точно там ги чакаха немските изтребители. Единственият начин да достигнеш целта и да се върнеш жив бе да не напускаш формацията, да отблъскваш неприятелските машини и да се молиш да минеш благополучно през артилерийския огън, да пуснеш бомбите и да се добереш до позиция, откъдето по обратния път ще те ескортира друга група изтребители — американски или британски.
Днес бе трийсет и седмата мисия на Джо. Ако оживееше, щяха да му останат още дванайсет. Както и другите пилоти, той отдавна бе спрял да ги брои, защото пред очите му бяха загинали толкова негови другари, че бе невъзможно да брои или да се надява. Всички живееха ден за ден. Пилотите се държаха по детски лекомислено, пускаха шегички и си разказваха за подвизи на косъм от смъртта, сякаш присъствието й изобщо не ги вълнуваше. Чувствата им бяха тъй потиснати, че страхът не успяваше да излезе наяве.
Мислите на Джо бяха далеч от Кейт и от завръщането му преди месец у дома. Всичко това отиваше на втори план, изместено от страха пред бойните задачи. Споменът живееше дълбоко в него и той му се отдаваше в най-съкровените си мигове. Трудно му бе да мисли за Кейт, защото щом красивото й лице изплуваше пред очите му, щом помислеше за последната им целувка, неминуемо си представяше как на другия ден някоя немска ракета го раздробява на хиляди късчета. И много по-малко го мъчеше мисълта за собствената му смърт, отколкото изкривеното от мъка лице на Кейт.
Затова я пазеше в себе си, но мислеше за нея само когато за миг забравеше терзанието от войната.
Днес бе както обикновено самоуверен и готов за среща с немската противовъздушна отбрана. Единствената му тревога бе, че копилотът му, Хенри Ъпчърч, кротко двайсет и пет годишно момче от Арканзас, щеше да лети за петдесети път. Хенри не криеше задоволството си, че няма повече да лети, но не говореше открито за това, защото всички екипажи изпитваха ужас от последната бойна задача. Толкова много бойци загиваха в изпълнение на тая последна задача, че вече я смятаха за фатална. Когато някой от екипажа летеше за петдесети път, всички се чувстваха изложени на опасност.
Преди да влезе в армията, Хенри се бе оженил за ученическата си любов и сега тя бе горда майка на осемнайсетмесечно бебе. Може би тъкмо защото не бе сполучил да дари Кейт с дете, преди да замине от Холивуд, Джо изпитваше към Хенри бащинско задължение да го върне на малкото му семейство, извеждайки го жив и здрав от последната задача.
Тази сутрин, докато закусваха яйца на прах и шунка от консерва, Джо се опита да го успокои, уверявайки го, че операцията ще е лесна.
— Днес немският огън няма да е страшен, всички го казват. А за изтребителите не се бой, през тях ще те прекарам аз. Обещавам ти, Хенри.
Хенри се направи на успокоен, въпреки че много добре знаеше колко е опасно над Швайнфурт. Радваше се, че ще бъде с Джо, известен като един от най-умелите летци в цялото ято — умерен и предпазлив пилот, спасил не един самолет с това, че следваше правилен курс, избягваше немците със сигурни маневри и летеше точно над или под артилерийския им огън. Екипажите изпитваха облекчение, когато знаеха, че той пилотира, защото смятаха, че с него вероятността да се върнат живи е най-голяма.
Поради облачност ескадрилите трябваше да се спуснат на 5000 метра, тъй като началната точка на бомбения пробег наближаваше. Всички П-47 вече бяха обърнали назад, бомбардировачите бяха сами и летяха в стегната формация. Приближиха западно от Кобленц и когато минаха Франкфурт, немците разбраха, че летят за Швайнфурт. Предстоеше безмилостна битка и всички го знаеха.
Джо държеше курса и през няколко секунди сверяваше с навигатора височината и разстоянието до целта. Изведнъж немската артилерия се обади. В ушите на екипажа отекваше противното БУФ на избухващите из цялото небе противосамолетни снаряди.
— По дяволите! — измърмори едва чуто Джо. Немските оръдия удряха точно. Швайнфурт бе важен обект, времето бе хубаво, а немците се бяха приготвили и ги чакаха.
Той все още се чудеше как да премине през огъня, когато по интерфона започнаха да се обаждат гласове.
— Оръдие вика екипаж! — Това бе оръдейният стрелец, най-уязвимият на самолета. — Изтребители долу на десет часа.