— Пилот вика копилот. Хенри, чуваш ли ме?
Никакъв отговор. Въздухът бе наситен с горивни изпарения. Джо предположи, че са станали едновременно две неща. Ударът в средата на самолета е прекъснал инсталацията за захранване с кислород, а повредената горивна инсталация изпълваше всичко наоколо със смъртоносни пари. Екипажът не можеше да диша.
Той погледна висотомера. След удара самолетът бе изгубил 1500 метра височина. И дума не можеше да става да стигнат до приятелска територия, още по-малко — да се доберат до дома. Трябваше да се спуснат на самото това място и да се примирят със съдбата на военнопленници в Германия. Най-важното бе да скочат с парашутите и да спасят живота си.
Корпусът се разтресе. Самолетът губеше стабилност. Всеки миг някое от крилата можеше с трясък да се отчупи.
— Пилот вика екипаж — обади се Джо по интерфона. — Скачай. Повтарям, скачай.
Разбитата формация обръщаше назад. Наоколо кръжаха неуправляеми горящи крепости. Навсякъде се виждаха немски изтребители. Снарядите и ракетите им бясно избухваха в синьото небе. Гледката бе ужасяваща.
В този момент пилотската кабина се разтресе. Бе 20-милиметров немски снаряд. Джо усети неописуем удар, сякаш в таза му се бе стоварил гигантски юмрук. Бе ранен, и то тежко.
Опита да се обади по интерфона, но не можеше да си поеме дъх. Не знаеше дали е от бензиновите пари или от понесения удар.
— Пилот вика екипажа — успя най-сетне да прошепне, в интерфона. — Чувате ли ме? Кой е още на борда?
Никой не отговори. Членовете на екипажа, които още не бяха скочили, бяха или мъртви, или ранени, или повалени от изпълващите самолета отровни изпарения.
Джо погледна контролните уреди. Самолетът бързо губеше височина. Първи мотор бе в пламъци и едното крило лошо вибрираше. Нямаше време да го замразява, нямаше време да поема управлението. Нямаше време за нищо, трябваше да се маха.
Помисли за Хенри. Защо не му бе отговарял през всичкото време?
Превъзмогвайки болката, Джо разкопча колана на седалката, сложи си парашута и се запъти назад да търси Хенри. Можеше още да е жив в бомбеното отделение. Ако бе така, можеха да скочат заедно.
Грабна портативната кислородна бутилка — щеше да му стигне най-много за четири минути — и една парашутна торба, нагласи кормилото и газта и излезе от пилотската кабина. Болката в таза бе непоносима. Видя, че униформата му е подгизнала от кръв и отмести поглед встрани.
Стисна зъби и се довлече до бомбеното отделение. Въздухът бе изпълнен с бензинови капчици. Бомбардировачът бе свършил. Хенри бе в безсъзнание, ръката му все още бе вкопчена в ръчката за освобождаване на бомбите.
Потръпвайки от болките в хълбока и таза, Джо сграбчи Хенри и го издърпа нагоре. После освободи всички бомби. Самолетът подскочи. Олекналата машина можеше да се задържи още няколко минути във въздуха — достатъчно, за да скочат благополучно.
Нямаше време да мисли за останалите от екипажа. Самолетът започваше да пада и да пикира ниско. Нямаше шанс да се спаси. Джо можеше само да се надява, че останалите живи членове от екипажа са в съзнание, за да дръпнат халките на парашутите и да си спасят живота.
Погледна към Хенри. През каската лицето му изглеждаше невинно като на спящо бебе. Но цветът му бе променен. От липсата на кислород кожата му бе започнала да потъмнява. Джо го придърпа, провери парашута му и хвана халката. Нищо не бе по-опасно от това да извлечеш войник в безсъзнание от падащ самолет. Когато въздушната струя от перките ги лъхнеше, телата им можеха да се сблъскат и взаимно да се умъртвят, тъй голяма бе силата на вятъра. А при дръпването на халките парашутите им можеха да се преплетат и тогава смъртта им бе сигурна.
— Окей, Хенри — каза тихо Джо. — Няма страшно. Махаме се оттук.
Прегърна го здраво, застана в прохода над дупката в бомбеното отделение и погледна надолу. Самолетът до такава степен бе изгубил височина, че посевите в полята под него ясно се виждаха.
Сграбчи Хенри и се хвърли напред през отвора за бомбите.
Кейт имаше ужасен кошмар.
Сънуваше самолета на Джо, който стремглаво падаше към земята. Беше ударен или взривен. Кръжеше неспирно във въздуха като детска играчка. Тя виждаше всичко през очите на Джо. Планините се люшкаха в разни посоки, слънцето ярко блестеше.
Навсякъде цареше ужас. Сякаш се свършваше светът. Но на Джо всичко му бе безразлично. Очите му бяха като стъклени и той гледаше през рамо с ледено спокойствие, без да направи и най-малък опит да се спаси. Близо до него имаше още някой — човек без лице, който не издаваше звук.