— Но можеш ли да гарантираш?
Това бе редовният ултиматум на Спек.
Хейс въздъхна.
— Нищо не е сто процента сигурно, Арнълд. Знаеш го сам. Единственото, което можем да направим, е да напрегнем всички сили. Имаме голям филм. Би трябвало да ни донесе много пари.
Настъпи мълчание, натежало от заплаха. Това бе друг любим номер на Спек: зловещото мълчание.
— Но както казваш, Брайънт — обади се той най-после, — нищо не е сигурно. Особено в нашия бизнес.
„Искаш да кажеш, че мястото ми не е сигурно“. Това чу Хейс в мазния глас отсреща. Обаждането бе ултиматум. Трябваше или да се постарае новият филм на Джоузеф Найт да не се отрази пагубно на общия брутен приход на „Континентал“, или де се примири с края си като директор на студиото.
В продължение на пет дълги години, от провала на „Съдбовна зима“ досега, Брайънт Хейс живееше върху опънато въже, а Спек, чието влияние пред Борда в Ню Йорк бе нараснало пропорционално на залязващото могъщество на Хейс в Холивуд, непрестанно го мушкаше и изтезаваше. Сега Спек затягаше гайките и го притискаше още по-силно. Хейс бе започнал последната си битка. Оръжието му бе „Посоки на щастието“. Противниците му бяха Джо Найт с творческата си мощ и търговския си гений и Кейт Хамилтън с огромната си притегателна сила пред публиката.
Това бе последният му шанс.
— Не се тревожи, Арнълд — едва изрече Хейс. — Ще ги бием. Ще намеря начин.
— Радвам се да го чуя, Брайънт, но делата говорят по-добре от думите.
— Аз наистина мисля, че… — Преди да е успял да каже още нещо, Хейс разбра, че Спек е затворил.
Той побесня и тръшна слушалката.
Моментът за разплата бе настъпил. Трябваше да намери начин да се пребори с Джоузеф Найт, и то още тази година.
Но как?
През четирите години, откак „Кадифената паяжина“ превърна Кейт Хамилтън в звезда, той правеше всичко в границите на човешките възможности да върне на студиото предишната му слава.
Беше предвидил, че ще стане така, и се бе мъчил да намери оръжие, за да може, когато моментът настъпи, да се бори срещу Найт и жена му.
Досега се бе провалял.
От мига, в който Найт отиде на война, Хейс нае детективи, които следяха всяка крачка на Кейт Найт. Докладите им го отчайваха. През цялото четиригодишно отсъствие на Джоузеф Найт жена му живя като монахиня. Седеше в къщата си в Бенедикт Каньон и се виждаше единствено с малка група приятели, между които Оскар Фройнд и няколко души от „Монарк“. Излизаше на обяд или на разходка с един свой напълно безобиден приятел, някакъв приключил курса холивудски сценарист на име Норман Уеб.
Откак Найт се бе върнал, Кейт му бе отдала всичките си сили и самоотвержено бе стояла до леглото му. Нито сега, нито по време на отсъствието му не бе показала ни най-малък признак на изневяра. Бе образцова съпруга — нещо, което рядко се срещаше в Холивуд.
Животът на семейство Найт бе станал пример за подражание. Живееха си като кротка женена двойка в най-обикновена къща на възвишенията. Нито един от двамата не ходеше по събирания и приеми, не кръшкаше, не вземаше наркотици и не пиеше. Това напълно противоречеше на холивудския начин на живот.
Но сега залогът бе още по-висок. Хейс трябваше да открие нещо, някакъв начин да уязви Найт, да сложи прът в колелата на работата му и да му попречи да направи още един голям филм. Бе наредил на детективите си да работят с удвоени сили и да проучват всяко лице, свързано със семейство Найт, дори най-далечните им познанства, за да намерят някоя брънчица, която да се използва срещу тях.
Хейс само можеше да се надява, че нещата ще се оправят. Не си правеше илюзии за решимостта на Спек, нито за заплашителното прекъсване на разговора. Спек жадуваше за разплата. Сигурно се надяваше, че в сравнение с новия филм на Найт „Посоки на щастието“ на „Континентал“ ще се провали с гръм и трясък и ще му се удаде случай веднъж завинаги да се разправи с него.
Брайънт Хейс рискуваше да съсипе цялата си кариера. В Холивуд нямаше място за него и за Джоузеф Найт. Арнълд Спек му го бе показал много ясно. Хейс или трябваше в най-скоро време да победи Найт, или щеше да си изгуби хляба.
Средно положение нямаше.
Колкото до Кейт Найт, тя бе познала нов вид щастие, твърде различно от трескавата радост, която изпита по време на шеметната си любов с Джо Найт, и все пак щастие не по-малко красиво.