И всичко това заради безумния факт, че Джоузеф Найт бе пуснал за миг отрова в сърцето й, за да отслаби желязната хватка, в която тя държеше кариерата си.
Когато най-после осъзна голата истината, Ив започна да пие. Разбра, че алкохолът бе незаменима противоотрова за непоносимата болка, която ежеминутно я обсаждаше, за врящото във вените й отчаяние.
Скоро започна да примесва към спирта и други наркотици и за свое голямо задоволство откри, че пелената, която я отделяше от реалността, става все по-плътна. Престана да мисли за кариерата си. Започна да се чуди как да убива времето през деня, докато настъпи вечерта.
Намери си нови компаньони, с които можеше да пие и да ляга. След това едва си спомняше лицата им. Поне нямаше защо да се тревожи, че един ден ще ги срещне на някой прием. Вече не я канеха по приеми.
Тези компаньони с пиянския си дъх, с неискрените си гласове всъщност изобщо не бяха до нея. Ив беше сама.
Това бе същината на мъката й — беше съвсем сама на земята. Нещо, което с гордост приемаше в миналото, когато жънеше успехи. Но сега, когато се бе провалила, когато бе станала минало величие, самотата се превръщаше в бавна смърт. Нямаше никой на света, който да се погрижи за нея. Никой, който да разбере болката, отчаянието и да се опита да я утеши с най-обикновена човешка доброта…
Понякога й липсваше майка й. Или по-скоро идеята за някаква майка. Не лакомото егоистично създание, което преди много години й помогна да започне кариерата си, а истинска майка, която да се грижи за нея, да я държи в обятията си и да пресушава сълзите й.
Така бутилката се превърна в единствения й другар. И тая неопределена тъмнина, която не бе нито ден, нито нощ, тая пелена, която я отделяше от вълните, от морския бряг, от хората по земята, бе единственото й обкръжение, което й даваше възможност да не гледа лицето си в огледалото, и да не мисли за изгубеното минало или за бъдещето, което никога нямаше да настъпи.
Тя все още седеше така, поклащаше се на ръба на дивана и чакаше главоболието да утихне, когато телефонът иззвъня.
Стана, заклатушка се из стаята и вдигна слушалката. Бе агентът й.
— Как си, Иви? — Тя горчиво се усмихна на неловкостта, която звучеше в гласа му. Много добре знаеше как е. Доколкото му бе възможно, избягваше да й се обажда, защото не искаше да става свидетел на безнадеждността й.
Няколкото радиопрограми и рекламни кадри, които бе успял да й издейства през последните две години, не бяха довели доникъде. Най-напред тя ги отказа. После, когато прие някои от тях, падението й бе тъй явно, че всички наоколо си дадоха сметка — щеше да е много по-добре за нея, ако изобщо не бе започвала.
През последните шест месеца не бе изскачало нищо.
Но днес той имаше новини за нея.
— Слушай, Иви. Имам нещо, което може да се окаже много, много голямо за теб. Много голямо. Но ти ще трябва да погледнеш на него без предубеждения. Сега няма време за излишна гордост. Трябва да помислиш за бъдещето. Ако си изиграеш картите добре, това може да сложи началото на нещо голямо, на цяла нова кариера.
— Какво е то? — попита Ив дрезгаво.
— При мен има един сценарий — отвърна той. — Току-що го изчетох. В него има роля, която е само за теб. Не мога да си представя, че съществува друг, който да може да я изиграе като теб — ако положиш малко усилие.
Ив стоеше в полутъмната дневна, поклащаше се и слушаше пулсиращата болка в мозъка си.
— Каква роля? — попита, като се опитваше да скрие треперенето в гласа си.
— Ще видиш. Веднага ще ти я изпратя — отвърна Фреди. — Няма да повярваш на очите си.
— Кой я предлага?
— Виж какво, малко е сложно. — В гласа на Фреди се чувстваше неудобство. — Не е точно предложение. Но съм убеден, че много, много ще искат да те изпробват за нея.
— Да ме изпробват за нея ли? — извика Ив разпалено, от което главоболието й още повече се засили. — Искаш да отида да ме изпробват? Ти знаеш ли коя съм аз, Фреди? Ив Синклер не прави пробни снимки.
Отсреща не последва отговор. Мълчанието на Фреди бе красноречиво. Изчакваше Ив да приеме нещата такива, каквито бяха. Дните й на кинозвезда бяха отминали. Беше дошло време да търси работа там, където можеше да намери.
— Съжалявам, моето момиче. Това е най-доброто, което мога да направя. Всъщност страх ги е да ти предложат направо, защото предполагат, че ще откажеш, без да се замислиш.