Това бе гнездото, което бе свила, за да си живее щастливо. Когато се замисли за богатството й, за приказната й женитба и за собствената си бездънна бедност, Куентин изпита за момент изблик на злоба. На нея късметът й се бе усмихвал толкова пъти, а на него — нито веднъж.
Но довечера всичко щеше да се промени.
Той още веднъж обиколи хижата, после седна и зачака. Искаше му се да запали цигара, но от предпазливост се въздържа.
Мина доста време, или поне така му се стори, когато най-сетне чу далечен шум от мотор. Той се изправи в стола си. Отиде до прозореца в дневната и загледа през пердето приближаващата кола.
Гумите тихо пукаха по черния път. Колата спря, но той не виждаше къде. Зачака. Дишаше учестено, ушите му бяха наострени. Погледна часовника си. Десет и четирийсет и пет. Значи все пак не се бе опитала да дойде по-рано и да му устрои клопка.
Пъхна се като крадец зад големия диван в дневната и зачака.
Най-сетне по терасата преминаха тихи стъпки, в ключалката се пъхна ключ. Вратата тихо се отвори, после се затвори.
Светна лампа. Куентин продължаваше да стои в убежището си. Надзърна и видя Кейт да съблича палтото си, да го прибира в дрешника, после влезе в кухнята. Видя я как налива вода в един чайник и го слага да заври.
После влезе в банята. Чу се шум от течаща вода. Когато излезе, видя, че бе събула обувките си. Беше облечена с проста пола и пуловер. Протегна се към термостата на стената и газовото отопление забумтя. Чак сега Куентин усети колко студено е в къщата — планинският въздух режеше.
Кейт се върна в кухнята, където чайникът бе започнал да шуми.
Сега изглеждаше по-различна. Без слънчевите очила той можеше да види промяната, която годините бяха нанесли на лицето й.
Изглеждаше напрегната и притеснена, но и необикновено хубава. Много по-хубава от времето, когато Куентин я познаваше. В ония дни бе още момиче — неоформено, без собствен стил. Тялото й не бе лошо, ставаше и да легнеш с нея, но все още бе момиче. Сега беше жена. Годините я бяха оформили, бяха й придали дълбочина.
И сласт, каквато по-рано не бе намирал в нея. Излъчваше се от всяко нейно движение, когато крачеше из кухнята, без да знае, че я наблюдават. Не беше онова сладострастие от „Кадифената паяжина“ — Куентин бе гледал филма поне десет пъти — и все пак имаше нещо общо с него. Камерата създаваше изкуствен, идеализиран образ, който все пак с някакви тайнствени нишки бе свързан с истинската жена зад нея. Кейт не беше жената от филма, но никой друг — нямаше да може да я изиграе с такава сексуална сила.
При вида й — та тя бе неговата жена — Куентин почувства гъдел в слабините. Като я гледаше като най-обикновена жена в кухнята по къси чорапки, пола и пуловер, Куентин изпитваше такова желание, че едва издържаше.
Но се възпря, защото знаеше, че тази вечер трябваше да запази хладнокръвие. Това бе най-важната вечер в живота му.
Кейт стоеше в кухнята и мрачно гледаше пред себе си. Чайникът завря. Куентин разбра, че няма защо да се крие повече.
Когато тя се пресегна да си налее чай, той проговори.
— Хубава къщурка си имаш тук.
При звука на гласа му от устата й се отрони приглушен вик. Тя изпусна чайника на печката. Врялата вода засъска по капака на печката и тя отскочи назад. Изключи газта и го погледна.
— Как успя…
Куентин се засмя и тръгна към нея.
— Не можа да видиш колата ми, а? Е, взех някои предпазни мерки. Ти ме познаваш, Кейти. Винаги внимавам. Преди да се захвана с нещо, обичам да знам къде и с кого ще го правя.
Тя го гледаше с ужас в очите. Това го караше да се чувства силен, беше му приятно. А видът на тялото й, потръпващо до него, го възбуждаше. Това бе тялото, за което всяка нощ мечтаеха милиони мъже, откакто се бе появила в „Кадифената паяжина“.
Неговата жена…
Забравила за чая, тя върна чайника на колелото и се обърна към него.
— Нека приключим — каза. — Къде са снимките?
Куентин се усмихна.
— Най-напред да видя парите.
Тя прекоси стаята с леки стъпки, взе чантата си и я отвори. Той наблюдаваше движенията на тялото й — слабите й рамене, гърба й и хубавия задник, гъвкавите бедра, които мърдаха под полата й. Страхът я правеше още по-красива.
Тя извади кафяв плик, пълен с банкноти, и му го подаде.
— Тук са двайсет и осем хиляди долара. Това е всичко, което можах да събера. Ще ти изпратя остатъка, когато ми платят за новия филм. Това ще е най-малко след два месеца. Не мога нищо повече, затова, ако искаш, се съгласявай, ако искаш, недей.