И в този финален кадър на екрана Кейт държеше ръката на Ив. Ив, която й бе дала толкова много, която значеше за нея толкова много, която споделяше гроба си с Джо и имаше съдбата, която Кейт винаги бе очаквала, че ще бъде нейна.
Колко странно, мислеше Кейт, че Ив, която бе станала част от живота й още когато бе малко момиче, която от магическото огледало на киноекрана бе изпълвала съзнанието й с мечти за любов и щастие, беше с нея сега, накрая. Защото дори сега образът на Ив излизаше на екрана все така обвит в цветовете на илюзията, все така различен от реалността от плът и кръв, с която Кейт се бе опитала да бъде близка.
Такава бе силата на илюзията да събира хората и същевременно да ги разделя като сияйна преграда, крехка, но непреодолима за човешките усилия.
„Животът наподобява изкуството.“ Изтърканият израз звънтеше в главата на Кейт — игрива шегичка, криеща зловеща и съдбовна истина. Странното и тежко изпитание в „Сбогом на любовта“ съдържаше съдбите на Джоузеф Найт, Ив и Кейт, сякаш при писането на сценария Джо бе гледал в кристалната топка на ясновидец.
А сега всичко бе свършило и за тримата. Джо и Ив бяха мъртви. За Ив „Сбогом на любовта“ щеше да остане кулминация на дългата й, пълна с разочарования кариера и на големия й талант. За Джо той щеше да остане завинаги като паметник на едно богато творческо бъдеще, прекъснато твърде рано, несправедливо рано.
И като паметник на любовта му…
За Кейт това бе последната възможност да види себе си и да почувства онова, което бе виждал Джо. То бе едничкото, което я интересуваше. И когато гледаше как собственият й образ избледнява в потъмняващия екран, чувстваше как потъмнява и сърцето й, което никога вече нямаше да се събуди за любов.
Кейт виждаше на екрана една ужасна и красива истина. Двамата с Джо се бяха обичали твърде много и излагайки тази любов на показ пред целия свят, Джо бе издал една тайна, която трябваше да пазят от дебнещата ги съдба. Може би да обичаш така всеотдайно и смело, без да мислиш за последствията, е греховно…
Тя чу в себе си думите на героинята и истинността им освети всяко кътче на душата й.
„Без да съзнавам, съм извършила някакъв грях и затова сега ме оставяш.“
Екранът бе тъмен. Кейт сключи ръце на корема си и прегърна неродения живот, който чакаше в нея. И в този миг осъзна, че ще дари на Джоузеф Найт още един дар. След три месеца щеше да се роди детето му, което никога нямаше да го познава, което никога нямаше да познае любовта, довела го на този свят, но щеше да продължи живота заради него, както Кейт щеше да продължава да живее заради него.
Тя не заплака, не й бяха останали сълзи. Съзнаваше, че в капризната си мъдрост съдбата й е отредила повече, отколкото заслужава, когато я бе освободила от самотния живот, кръстосвайки пътя й с този на Джоузеф Найт.
При условие, че го изгуби…
Ако думите в сценария бяха верни, ако любовта бе грях, който трябва да се накаже с вечна раздяла и неизлечим копнеж, тогава само с цената на този грях вечността може да бъде докосната с човешка ръка. Може би само добротата не е достатъчно силно заклинание, за да изведе едно човешко същество през живота. Може би само грехът на любовта, който не прави разлика между добро и зло и мисли само за себе си, е в състояние да приближи душата до вечността. Може би това е смисълът на тайнствената дума „завинаги“.
Очите на Кейт се притвориха и устните й леко помръдваха заедно със съдбовните думи, които отново зазвучаха в нея.
„Това ли бе думата, която чух първия ден? Когато лицето ти изличи миналото и бъдещето ненадейно се разстла пред мен като небесен рай? Това ли бе, което чух? Сбогом…“ Кейт притисна с ръце живота в утробата си, а сърцето й се сля с живота, който бе изгубила.
„Сбогом, моя любов…“
Тя не чу собствения си глас. Никой от хората наоколо не видя лицето й, не чу въздишките й. Те излизаха от кинотеатъра и очите им вече се готвеха да премигнат в ярката слънчева светлина отвън.
Кейт остана сама. Виждаше само лицето на Джоузеф Найт и миналото, от което с такава радост се бе отказала заради него, и вратата, която се отваряше в нея към едно бъдеще, което му принадлежеше.
Тя дълго седя така, вкусвайки с наслада празнотата наоколо. После, подканена от някакъв глас, който кънтеше някъде отвъд мъката й, стана и остави екрана и тъмнината зад себе си.
Бавно, но с твърда стъпка — същата стъпка, която дълго я бе водила в живота, Кейт се върна в светлината.