Сега всичко изглеждаше неимоверно далечно. И пустотата от тази раздяла се разпростираше в Кейт като черна отрова, прогонваше от нея всичко, което някога бе чувствала, мислила и мечтала, не й оставяше нищо, освен предчувствието за нещо студено, приближаващо от бъдещето.
Тя седеше така, унесена в празни мисли. Събуди я свистенето на грамадни колела и приглушеният звън на камбанка.
Беше автобусът. Стар градски автобус с табелка над прозореца на шофьора: „Ул. Централна — Покрайнини“.
Без да се замисли, Кейт се качи. В града й беше омръзнало. Искаше само да се махне оттук независимо в каква посока. Купи си билет с монетите, които събра по дъното на чантата, и седна.
Почти дремеше. Градът отминаваше край нея. Чуждите улици, мрачните лица на хората, които не познаваше и никога нямаше да познава, ревящите клаксони на колите, наситеният с пушек въздух я бяха приели недружелюбно и тя с радост ги оставяше зад гърба си.
Малко поспа. Когато се събуди, забеляза, че улиците не бяха толкова оживени. Големите магазини и търговските предприятия се бяха сменили с евтини къщурки, после се появиха незастроени парцели и дори някаква нива.
Най-после автобусът, в който бяха останали само Кейт и още един пътник, навлезе в покрайнините на града.
Шофьорът спря и извика:
— Последна спирка!
Другият пътник — мъж в работно облекло, с черна метална кутия за храна, слезе от автобуса. Кейт остана на мястото си. Не знаеше какво да прави.
Шофьорът се вгледа в нея през огромното си огледало за обратно виждане и повтори:
— Последна спирка, госпожице!
Кейт с неудоволствие стана от мястото си, взе куфара и слезе от автобуса. Старото возило отпътува, бълвайки кълбета мазен пушек, а тя застана на един кръстопът сред нивя и овощни градини.
Другият пътник постоя известно време, загледан в нея. После отнякъде се появи раздрънкана открита камионетка и спря до него. Той се качи. Зад кормилото седеше жена в работно облекло. Камионетката потъна в един от полските пътища.
Кейт се огледа. На кръстопътя имаше пътни табели.
На едната стрелка пишеше: „САКРАМЕНТО — 40 МИЛИ“, а на другата — „МОДЕСТО — 22 МИЛИ“.
Кейт бе объркана и ядосана на самата себе си. Чудеше се защо чисто и просто не се беше върнала с автобуса обратно до Стоктън. В тая затънтена провинция със сигурност нямаше нищо за нея. Вече беше почти пладне. Денят преваляше, скоро щеше да дойде нощта, която за другите — хората като онзи работник, когото жена му току-що бе прибрала — означаваше дом и сигурност, но за Кейт предвещаваше единствено безцелно бродене и самота.
Подтиквана от неясната мисъл да стигне до някое градче и да намери къща със стаи под наем, тя тръгна покрай пътя.
Измина миля, после още една. Денят беше жарък. Краката й бяха уморени и изранени. Навлизаше все по-навътре в полето. От двете страни на нажежения път се редяха портокалови градини и полета със захарно цвекло. Мина покрай една ферма, но от град нямаше и следа.
Най-после, не съвсем убедена дали взима правилно решение, тя се обърна и тръгна да се връща. Щеше да хване рейса за Стоктън и да се опита да намери евтина стая под наем.
Напечените поля се замъгляваха пред уморените й очи. Надяваше се, че не е сбъркала пътя от изтощение. Еднообразната гледка само утежняваше нещата. Вече не беше сигурна в посоката.
Тъкмо започваше да изпада в паника, когато по полския път с голяма скорост се зададе ревяща кола. Спирачките пронизително изсвистяха и колата спря до нея. Вътре имаше трима младежи.
— Да те откарам ли? Накъде си?
Кейт погледна през прозореца. Шофьорът беше младо момче с джинси и фланелка — явно работник. Изглеждаше сериозен и доста нетърпелив.
— Автобусната спирка за града — отвърна тя.
— След две минути си там — усмихна се той. — Скачай вътре.
Тя влезе в колата.
Известно време пътуваха мълчаливо.
Шофьорът я погледна сериозно и попита:
— Оттук ли си?
Тя поклати глава.
— Отде си?
Кейт трескаво се чудеше какво да излъже. Хвана се за първото нещо, което й дойде наум.
— От Сакраменто.
От задната седалка се разнесе смях.