Всеки ден той слизаше в града, където го откарваше шофьорът му, придружен от телохранител — грамаден тип със страховит изглед и студени очи на име Салваторе. През деня Карл се обаждаше по няколко пъти на Ан от кантората си, като любещият му тон бе прозрачно прикритие на желанието му да я проверява.
Тя скоро осъзна, че прислужниците, лично подбрани от мъжа й, я шпионират. Усещаше как я наблюдават и как внимават никога да не остава задълго насаме.
Карл пазеше деловата си работа в пълна тайна от жена си. Тя не знаеше нищо за участието му във финансови сделки, за съдружниците му, за неприятелите му. Отпреди женитбата им знаеше, че е свързан с чикагската мафия. Значителната й интелигентност, съчетана с дребните му неволни загатвания, й помогнаха да направи заключението, че не стои толкова високо в йерархията на престъпния свят, колкото би искал. Той бе амбициозен и безмилостен. Имаше власти все още бе в процес на издигане. Имаше неприятели и несъмнено щеше да си създава нови.
Ан реши, че за нея ще е най-добре да не знае повече.
Но като негова жена тя трябваше да знае какво да прави в случай, че той умре. С тази мисъл наум Карл й каза, че в личния му кабинет на горния етаж в замъка в Гленкоу, където се пазеха най-поверителните му лични книжа, има сейф. Обясни й, че в случай на негово заболяване или смърт тя трябва незабавно да извика адвоката му Макс Бегелман. Макс щеше да отвори сейфа и да се погрижи за делата на Карл.
Разбира се, комбинацията на сейфа не й беше дадена. Нито пък Макс я знаеше. Карл бе твърде потаен, за да се довери дори на адвоката си. Каза на Ан, че когато му дойдело времето, Макс щял да разбере как да го отвори. Карл бил изобретил специален начин, за да уведоми Макс за комбинацията в случай на смърт.
Една вечер, когато Карл изведе Ан на вечеря, а после на представление в „Ше Пари“, тя срещна стар колега танцьор и комедиен актьор на име Съни Галиън. Беше участвала в няколко програми с него. Той беше хубав тъмнокос мъж с остър ум и бляскава усмивка.
Ан го покани на тяхната маса, представи го на Карл, а той й се отблагодари, като на няколко пъти успя да я разсмее за нейно най-голямо удоволствие. Тази вечер тя си даде сметка, че е минал повече от месец, откакто се бе смяла за последен път. Животът с Карл не носеше смях, а само тежкото чувство на страх и усещането, че си следен.
Затова Ан се смя и разцелува Съни и пи малко повече от друг път. Не се беше веселила така, откакто се бе омъжила.
— Довиждане, скъпа — каза й Съни на раздяла и я целуна по бузата. После се обърна към Карл: — А ти се грижи добре за нея. Тя има нужда точно от такъв стабилен човек като тебе.
Ан с такава радост си спомняше за тази рядка вечер на лекомислие, че когато две седмици по-късно се почувства самотна, реши да се обади в кабарето. Говори със собственика и го запита как може да се свърже със Съни.
Гласът на собственика прозвуча объркано.
— Не знаеш ли, Ан? Съни претърпя злополука. В болницата е.
— Какво се е случило? — предпазливо запита Ан.
— Някой му строши и двата крака — отвърна собственикът. — Състоянието му е доста тежко. Ще ходи с бастун до края на живота си, ако изобщо проходи. Със Съни е свършено като танцьор.
Ан остави слушалката. Страхуваше се да посети Съни в болницата не само поради подозрението си затова, което бе станало, но и понеже се плашеше, че ако някой я види при него, може да му се случи дори нещо по-лошо.
Затова се задоволи да му изпрати огромен букет цветя и дълго съчувствено писмо. Но взе предпазни мерки и купи букета със собствени пари, за да няма ни следа от покупката в домакинските счетоводни сметки на Карл.
Тя бе получила първия си горчив урок за последствията от това, че бе предизвикала гнева на съпруга си.
След случката със Съни Галиън Карл засили контрола над жена си. Ан осъзна, че вече наистина живее като затворничка.
Но още по-лошо бе, че животът й в кулата от слонова кост бе крайно незадоволителен.
Карл Рицо бе ужасен любовник.
Още когато излизаха заедно, Ан разбра, че любовният акт с Карл е груб и не много чувствен. Ала милото и почтително внимание, което той й засвидетелстваше, прибавени към самотата й, отпращаха този факт на заден план.
Сега обаче не можеше повече да крие истината от себе си. Карл я любеше като животно, без излишни преструвки от сорта на ласки и нежности. Нареждаше й да се съблече, възсядаше я и без да си губи времето, я обладаваше, най-често болезнено, без изобщо да го е грижа за нейните чувства.