Беше не само груб любовник, но и не особено надарен. И сякаш донякъде го осъзнаваше. Безсилието му го правеше още по-груб. И тъкмо чувството, че я притежава, без да я задоволява, че си прави удоволствието, без да й дава същото в замяна, скоро стана неотменна същност на ревността му към нея. Патологичното следене на всяка нейна стъпка се засилваше пропорционално на замирането на собствената му потентност.
Разбира се, за пред външния свят Карл издигаше Ан на пиедестал. Обличаше я в разкошни модни дрехи, купени от Мичиган Авеню. Подаряваше й скъпи бижута и екзотични парфюми. Оставяше я да боядисва и претапицира къщата както поиска, без да се интересува от парите. Перчеше се с нея пред приятелите си. Възложи на най-добрия художник в града да нарисува портрета й с диамантената огърлица и го окачи на най-видно място в салона си.
Ала в собствената си къща Ан бе третирана като затворничка и дори като робиня. Карл не се отнасяше вече към нея с нежност и обич, а само с подозрение и строгост, без уважение.
Тя стигна дотам, че започна да се пита дали Карл не е бил преднамерено възпитан да се държи по такъв начин с жените. Навярно и баща му се е отнасял така с майка му, а преди това — дядо му. Навярно цели поколения корави сицилиански мъже са се отнасяли така с жените си, без дори да се замислят за това. Навярно зад жестокостта на Карл не се криеше истинска злонамереност, а чисто и просто сляп израз на традиционна суровост.
Но това не бе начинът, по който Ан бе възпитавана да прекара живота си. Тя бе мечтала за съпруг, който да я обича и да й помага, да е мил с нея. Мъж, чиято любов да й доставя удоволствие в леглото и в същото време да изпълва сърцето й с щастие и покой.
Затова Ан започна да гледа на мъжа си със смесено чувство на страх и презрение. Понеже зад могъществото му отгатваше колко незначителен бе той и как му липсваше истинска мъжественост.
„Защо се омъжих за него?“, питаше се тя стотици пъти. Защо бе излязла толкова глупава? Защо бе прибързала така? Защо бе позволила ласкателствата на Карл да надвият дългогодишното й недоверие към мъжете от неговия тип?
Нямаше смисъл да си задава тези въпроси. Вече беше много късно. Тя принадлежеше на Карл Рицо и той не беше от тези, които щяха да я оставят да си отиде. Бяха се оженили в католическата църква.
Нищо друго, освен неговата или нейната смърт не можеше да я освободи от този затвор.
Веднъж, когато бе излязла да си купи рокля на Мичиган Авеню, Ан срещна един непознат.
Дойде при нея в скъпия магазин за дрехи. Лицето му изглеждаше някак си объркано.
— Знам, че не работите тук — каза той, поглеждайки към хубавите й дрехи. — Но имам нужда от съвета на страничен човек, който не се опитва да ми продава нищо. Жена ми има приблизително вашите размери. Искам да й подаря рокля за годишнината от сватбата ни, но не знам откъде да започна. Никога преди не съм й купувал рокля. Бих искал да е наистина нещо необикновено.
Ан го погледна. Изглеждаше искрен и наистина объркан от обстановката. В същото време забеляза колко е хубав. Беше едър, тъмноок, с гъста коса и някаква дълбочина в загорялото лице, която му придаваше едновременно умен и мъжествен вид.
Тя реши да изпълни молбата му. Обиколи заедно с него магазина, като слагаше пред себе си различни рокли, за да може той да прецени. Когато намериха една, която и двамата харесаха, тя влезе в пробната и я премери, за да му я демонстрира. Когато излезе, очите му светнаха.
Докато й се възхищаваше, Ан изпита странно чувство.
— Тази ще бъде — каза той. — Дори да й стои наполовина така добре, ще се зарадва много. Безкрайно съм ви благодарен.
Ан не можа да устои на изкушението да се помае в магазина, докато той плащаше роклята, чакаше да я поставят в кутия и да я увият в красива хартия. Благодари й още веднъж, тъй деликатно и учтиво, че тя се засмя на изтънчените му маниери.
Преди да излезе, стисна ръката й.
— Много ми помогнахте. А аз дори не знам името ви.
— Ан. Ан Рицо.
— Джоузеф Найт. Приятелите ме наричат Джо.
Когато топлата суха длан хвана ръката й, през тялото й премина неуловим трепет. Очите му срещнаха нейните и тъмните ириси я погалиха.
Ако я бе поканил да пият по нещо или да обядват заедно, нямаше да му откаже, въпреки че беше женен. Толкова я привличаше.
Когато седна в колата си, Ан вече знаеше, че няма да го забрави. Това щеше да е за нея една от онези кратки срещи, които всяка жена има в живота си — като мимолетен поглед през някоя врата, зад която се крие цял един свят от любов, каквато тя никога нямаше да познае.