Ако беше щастлива жена, Ан щеше да си спомня за случката с отсянка на лек копнеж и нищо повече. Но тя не бе щастлива жена. Тази вечер се почувства отчайващо самотна. Заразхожда се безнадеждно из къщата. Карл се върна много късно. Налюби я по несръчния си, почти детински начин и веднага заспа.
Ан не мигна през цялата нощ. Мислеше за непознатия. Непрекъснато си спомняше магнетичния блясък в очите му, който тъй странно хармонираше със суровото загоряло лице. Никога не беше срещала друг мъж, така уверен в мъжествеността си, мъж, който можеше да си позволи да се отнася с жените с уважение и топлота, понеже стъпваше уверено на твърда почва.
На следващата сутрин Ан стана от леглото с парещи от безсъние очи и дълбоко чувство за безизходица. Пожела на съпруга си приятен ден и се върна в стаята си, където седна по нощница с чаша кафе, загледана през прозореца в студеното бурно езеро. Никога не се беше чувствала толкова самотна.
Малко преди обяд една от прислужниците донесе кутия от магазина за облекло на Мичиган Авеню и я постави на леглото на Ан.
Ан отвори кутията и видя роклята, която бе пробвала за непознатия.
Дъхът й секна. Имаше и придружител на бележка.
„Реших да не й я подарявам. Няма да й стои като на вас. Ще е цяло престъпление. Моля ви, носете я със спомена за искрената ми благодарност.“
Бележката нямаше подпис.
Ан дълго стоя вторачена в почерка. После, пламнала, свали от себе си нощницата и бавно облече роклята. Платът погали като милувка голото й тяло. Внимателно я оправи и застана пред огледалото.
Изразът на очите й я потресе. Струваше й се, че красивият копринен плат, вместо да я покрива, я разголва, смъква от нея всички маски и разкрива най-съкровените й мисли. Допирът до кожата й бе като допира на устните на непознатия до нейните.
Тя още стоеше и се любуваше на себе си и на роклята и мислеше за Джоузеф Найт, когато телефонът иззвъня.
— Получихте ли роклята? — прозвуча дълбок глас.
— Ъ… да — отвърна тя.
— Надявам се, че не ви засегнах — продължи непознатият. — Бях толкова признателен за помощта ви, че не знаех как другояче да ви се отблагодаря.
— Как… как ме намерихте?
— Продавачката ви познава.
Тя замълча.
— Добре ли ви стои? — продължи той.
Тя разбра какво иска да каже. Беше отгатнал, че я е облякла.
— Да — отвърна дръзко, поглеждайки се в огледалото. — Стои ми прекрасно.
— Моля ви, не се засягайте, ако ви помоля за нещо — продължи той. — Бихте ли я облекли някога за мен?
Ан затаи дъх. Очите й се затвориха. Знаеше какво иска от нея. Знаеше каква опасност се крие в думите му. Но беше безсилна. Погледна към леглото, в което мъжът й така грубо я бе обладал през нощта. Тя беше жена. Имаше сърце. Не можеше да продължи да живее по този начин.
— Кога? — попита.
Определиха си среща за следващата седмица. Благотворителната организация на Ан даваше банкет в помощ на градската болница. Ан успя да склони една от приятелките си да я прикрива в случай, че Карл се обади вечерта да я търси. Приятелката я погледна многозначително, но обеща да изпълни молбата й.
И така Ан се освободи за една скъпоценна вечер.
Излезе от къщи в бентлито на Карл, нареди на шофьора да я остави до хотела в центъра на града, където беше банкетът, и му каза, че ще го повика, когато има нужда от него. Изчака бентлито да се скрие от погледа й, взе такси и отиде до малкия ресторант на Сюпириър Стрийт, където Джоузеф Найт я очакваше.
Беше с роклята, която й бе подарил. Погледът му, когато й се любуваше в нея, й казваше онова, за което бе мечтала през цялото време — че изпитваше към нея същото, което и тя изпитваше към него.
„Имаш само един живот“ — каза си Ан и предреши съдбата си.
Вечерята бе тиха. Казваха си много повече с очи, отколкото с думи. Джоузеф Найт сподели с Ан някои факти за себе си — бил бизнесмен и имал капиталовложения в Чикаго. После я попита за нейния живот. Тя му разказа най-общи неща, понеже не искаше да разваля вечерта, като цапа устата си с Карл Рицо. После отидоха да танцуват. Той я прегърна плътно и допирът на ръката му бе така неуловим, че от близостта му нещо в нея се огъна. Той го усети и я прихвана с нежна сила, от която цялото й тяло се разтрепери отвътре.
Вечерта мина като насън. В единайсет часа тя забеляза, че седи с него и мълчи, загледана безпомощно и умолително в черните му очи.