Тя започна да следи по-внимателно действията на мъжа си. Наблюдаваше го, когато вечер влизаше в личния си кабинет, дебнеше го, когато излизаше оттам. Докато той се къпеше, успя да разгледа връзката с ключовете му. Внимателно ги изучи. Откри кой от тях е за вратата на кабинета му. Ала едно бе да го познае, а съвсем друго — да го измъкне от Карл. Той ревниво пазеше ключовете си, а малкият кабинет бе винаги заключен. Нямаше да е лесно да се проникне в светилището му.
Нуждата, майка на откритията, осени Ан с вдъхновение.
Една вечер сипа в коктейла на мъжа си достатъчно силно приспивателно, за да го приспи дълбоко. Накара го да се любят, за да го изтощи докрай. Когато мъжът й заспа като вцепенен, Ан скочи от леглото, измъкна ключовете от джоба му и отиде до един денонощен ключар, който й извади дубликат на ключа от кабинета. Върна се към три часа сутринта. Беше неимоверно трудно да излезе от собствения си дом и да се прибере, без да привлече вниманието на прислугата и на дежурния телохранител, нает от Карл. Само защото познаваше градината и къщата по-добре от всеки друг, успя да се измъкне и да се върне незабелязано. Разбира се, не можеше да използва никоя от собствените си коли. В една близка уличка я чакаше кола, оставена от Джоузеф Найт.
За нейно щастие мъжът й нощем често отсъстваше от къщи. Карл Рицо бе типичен представител на гангстерските среди и по няколко пъти седмично се събираше с приятели да играе покер и да пие. Искаше от жена си всеки миг да е на негово разположение, но изобщо не го беше грижа за нощите, които тя прекарваше сама, докато той гуляеше. Затова Ан разполагаше с достатъчно време за това, което имаше да прави.
На по-следващата вечер, след като бе извадила дубликата на ключа, Карл излезе в града. Щом прислугата се прибра по стаите си, Ан влезе в кабинета. Светна лампата и затърси сейфа в малкото помещение. Откри го зад дъбовата ламперия на една от стените. Не беше правен сериозен опит да бъде скрит. Очевидно Карл смяташе, че присъствието на личната му охрана и високото качество на сейфа са достатъчни, за да пазят тайните му.
След като намери сейфа, Ан запреглежда всички лични книжа в бюрото на Карл. Търсеше комбинацията.
Не я намери. Нещо повече, голяма част от книжата бяха напълно невинни. Между тях имаше банкови извлечения, влогови документи и нотариални актове за недвижими имоти. Очевидно истинските доказателства за деловия живот, който Карл водеше, бяха скрити в сейфа.
Ан затърси някакво съобщение, оставено за адвоката Макс Бегелман. Бележка, запечатан плик или нещо подобно. Никакъв резултат. За сметка на това в чекмеджето на бюрото откри копие от завещанието на Карл. Беше го оставил там по необходимост, за да могат тя и адвокатът му да го намерят в случай, че умре.
Ан седна и изчете завещанието. Предполагаше, че някъде в него има условие, отнасящо се до сейфа и вероятно дори за комбинацията.
Ала не откри нищо.
Между другото забеляза инструкциите на Карл за разпределението на имуществото му. По-голямата част се наследяваше директно от Ан. Оставяше малка годишна издръжка на майка си в Италия, друга — на сестра си в Ню Джързи.
„Значи все пак ме обича“, помисли си Ан с презрение. Карл Рицо вече не я интересуваше. В сърцето й имаше място само за Джоузеф Найт.
За комбинацията обаче в завещанието не се споменаваше нищо. А тя знаеше, че най-важните тайни на Карл трябва да са в сейфа. Дойде й наум, че намиращото се в сейфа е толкова важно, тъй изобличително, че Карл не би желал да бъде отваряно за съдебно легализиране на наследството. Можеше и никога да не види бял свят.
Тогава сигурно имаше наум нещо още по-особено и по-коварно.
Тя вече се канеше да прибере листовете, когато нещо привлече погледа й. На последната страница бе прибавено допълнение към завещанието.
„Освен това изисквам, след като умра, с портрета на съпругата ми по никакъв начин да не се предприема нищо без съгласието и указанията на адвоката ми Макс Бегелман. В случай, че по това време Макс Бегелман е починал или отсъства, портретът да се предаде на лицето или лицата, упоменати в настоящото завещание.“