Опита първата. Нищо. Сейфът си оставаше надеждно заключен.
Премина неустрашимо към втората серия числа. Усилията й отново се увенчаха с неуспех.
Погледна часовника на бюрото. Беше един часът. Имаше поне още един час, докато Карл се върне. Никога не си идваше преди два.
С вдървени от тревога пръсти продължи да опитва комбинациите. От вълнение въртеше диска прекалено бързо и трябваше да започва отново и отново. Дишаше учестено, ръката й трепереше.
След половин час при завъртането на диска езичетата помръднаха и бравата щракна. Дръжката на сейфа видимо помръдна. Тя я дръпна и тежката врата се отвори. Беше успяла.
Едва не извика от радост. Откога чакаше този момент! Беше изпълнила поръчението на Джоузеф Найт. Бързо изпробва комбинацията отново, за да се увери, че действа, и се помъчи да я запомни. После посегна да затвори вратата на сейфа.
Ала любопитство спря ръката й и тя предпазливо надникна в съдържанието на сейфа. Остана поразена. Беше пълно с пари в брой, с ценни книжа и документи за най-различни незаконни сделки. Ан не разбираше от незаконна дейност, но пред очите й имаше неоспорими доказателства, че мъжът й е замесен в търговия с наркотици, в проституция, хазарт, изнудване и дори по-тежки престъпления. В този сейф имаше доказателства, достатъчни да го изпратят във федералния затвор с три доживотни присъди.
Тя поклати глава, затвори сейфа, излезе от кабинета и се върна в спалнята си. Там отново повтори комбинацията, за да се убеди, че наистина я е запомнила.
Рицо се прибра в три часа. Беше в настроение да се люби с жена си, но когато видя колко дълбоко е заспала и колко уморена изглежда, сърце не му даде да я безпокои. През ум не му минаваше, че е стояла будна до малките часове и бе работила, за да го предаде.
На другия ден Ан се обади в градската кантора на Джоузеф Найт от обществения телефон в тенис клуба. Продиктува комбинацията, която бе открила, и получи благодарности за положените усилия.
Тогава се прибра у дома, седна и зачака.
Десет дни по-късно, докато Карл Рицо и жена му бяха на театър, къщата бе ограбена с взлом. Беше обикновен грабеж, явно дело на аматьори — откраднати бяха някои сребърни предмети и бижута. Единственото, което го правеше по-различен, бе, че всички прислужници, намиращи се в къщата по това време, бяха зашеметени с палки.
Когато Карл Рицо научи за обира, той незабавно провери сейфа в тайния си кабинет. Когато погледна вътре, кръвта му се смрази.
Наличните пари и ценните книжа не бяха покътнати. Нито финансовите документи, свидетелстващи за значителните данъчни престъпления, които бе вършил за последните петнайсет години.
Но поверителните материали, документиращи факта, че през дългите доходни години на мошеничества с лихварски операции, хазарт, проституция и трафик на наркотици бе действал зад гърба на Чикагския престъпен синдикат, липсваха от сейфа. Тези документи доказваха, че Карл Рицо е ренегат, нечестен спрямо мафията, на която дължеше толкова много за положението си в града.
Рицо си даваше сметка, че липсата на тези документи е смъртната му присъда. Той незабавно утрои охраната в къщата, нае нови телохранители. Пътуваше до офиса си, придружаван от въоръжени до зъби главорези, и се преструваше, че води сделките си както обикновено. После без никакво предупреждение двамата с Ан напуснаха страната.
Карл съобщи на съдружниците си, че той и жена му имали нужда от почивка и заминавали на обиколка из Европа. Щели да отсъстват най-малко три седмици.
Това, което не каза никому, бе, че деветдесет процента от авоарите му заминаха с него на борда на кораба, пътуващ към Хавър. Тези авоари в пари и ценни книжа щяха да бъдат внесени на сметка в швейцарска банка. Рицо нямаше намерение да се връща в Съединените щати. Щеше да започне всичко отново в Европа, където никой не го познаваше. Щеше да му е трудно, особено на неговата възраст. Но той нямаше избор. Ставаше дума за оцеляването му. Мафията не забравяше тези, на които имаше зъб. Ако кракът му стъпеше отново на американска земя, с него беше свършено.
На кораба Карл въздъхна с облекчение. Оставяше родната си страна, но оставяше и неумолимите си преследвачи, които неминуемо щяха да го убият, ако не бе избягал.
Започна да се наслаждава на първокласните условия на кораба. Той и красивата му жена бяха поканени да вечерят на капитанската маса. Заведе Ан да танцува в балната зала и видя как пътниците от първа класа в официалните си облекла й се възхищават. Двамата с нея седяха на горната палуба, гледаха лунната светлина над океана и говориха за новия си съвместен живот. Каза й, че Чикаго му е омръзнало, че е провинциален град с ужасен климат и недостатъчно изтънчени жители. Европа щеше да е вълнуваща промяна и за двамата.